Non si diventa martiri casualmente - Не се става мъченик случайно.

Pubblichiamo qui l'omelia che p. Valter Gorra (superiore dei Passionisti in Bulgaria e parroco della Cattedrale di San Paolo della Croce a Russe) ci ha donato durante la festa dei martiri bulgari vissuta a Belene lo scorso 15 novembre.

Cari fratelli e sorelle in Cristo,

l’odierna festa dei beati martiri bulgari Eugenio, Kamen, Pavel e Iosafat, fucilati a Sofia la notte tra il 10 e l’11 novembre 1952, ci dona la possibilità di una meditazione profonda sul significato del martirio cristiano e lo faremo ponendo la nostra attenzione su alcuni punti che svilupperemo brevemente.

Ma innanzitutto iniziamo con l’aspetto che il termine stesso di martirio in greco vuole significare: testimonianza.

Capiamo tutti e subito che nel cristianesimo parliamo di testimonianza a Cristo e di essere a Lui fedele in vita sino alla donazione di essa in nome di Cristo.

Il martirio quindi risulta essere una riuscita da parte dell’uomo a resistere alla tentazione di abbandonare Cristo e di evitare di seguire “altro” diverso da Cristo.

Il martirio rappresenta sicuramente il più alto grado della santità, tanto che nei processi di beatificazione non vi è bisogno del miracolo interceduto dal martire. Il martirio stesso è prova sublime della santità. Perché non si diventa martiri casualmente. Senza una forte vita di fede non si riesce ad affrontare il martirio. Senza una forte e intima unione con Cristo durante la vita, non si affronta il martirio e non si risponde con fedeltà a Lui in quel momento così difficile e doloroso.

Se non si è capaci di portare le piccole croci quotidiane, non si riuscirà a portare la Croce di Cristo e salire con Lui per essere con Lui crocifissi.

Chi non vive in Cristo non potrà sicuramente testimoniarlo accettando il martirio.

E se è vero parzialmente che il martirio è un buon risultato ottenuto da parte dell’uomo, non ci si deve dimenticare che innanzitutto è opera e dono di Dio.

Perché il martirio si può comprendere ed accettare solo alla luce della Croce salvifica e redentrice di Cristo, alla luce del vero Seme che muore per portare frutto.

A Gesù era chiaro il cammino da percorrere e ne parla apertamente ai suoi discepoli: In verità, in verità vi dico che se il granello di frumento caduto in terra non muore, rimane solo; ma se muore, produce molto frutto (Gv 12,24).

Gesù nel Vangelo di Luca mostra appieno la sua decisione, in quel passaggio che è la svolta della sua missione (nel capitolo 9 al versetto 51): mentre si avvicinava il tempo in cui sarebbe stato tolto dal mondo, Gesù si mise risolutamente in cammino per andare a Gerusalemme.

L’andare di Gesù a Gerusalemme dimostra una sua decisione di portare sino in fondo la sua missione che è quella di salvare tutti gli uomini, sino alla morte e alla morte di croce.

La morte di Gesù ancor prima di essere stata decisa da un tribunale umano, era già dono di sé, della sua vita, da parte di Gesù stesso. Come dice Gesù nel Vangelo di Giovanni: Nessuno mi toglie la vita, ma io la depongo da me (Gv 10,18).

Su questa linea anche i quattro beati che oggi festeggiamo non sono stati semplicemente uccisi, ma hanno avuto la volontà di donare la loro vita ad imitazione di quella di Cristo. Sarebbero potuti scappare, il beato Eugenio sarebbe potuto rimanere a Roma, come consigliato dai confratelli passionisti, avrebbero potuto accogliere le richieste a loro fatte dal regime. Niente di tutto questo. Hanno donato la loro vita, tutta, completamente, sino alla morte.

Hanno voluto essere come Gesù decisi di dirigersi verso la loro Gerusalemme, il loro Calvario, la loro Croce.

Anche per loro, ancora prima della decisione di un tribunale umano, c’è stata la scelta di aderire alla volontà di Dio, cioè hanno voluto portare anche loro a termine la missione a loro affidata dal Padre, che è la missione affidata ad ogni battezzato in Cristo: la salvezza di ogni uomo. Dio non ha mandato il Figlio nel mondo per giudicare il mondo, ma perché il mondo si salvi per mezzo di lui (Gv 3,17).

Abbiamo detto che il martirio trova il suo pieno significato nell’innesto nella Croce di Cristo. Guardiamo gli apostoli: prima della Croce di Cristo sono scappati, hanno evitato questo scomodo momento. Dopo la Croce di Cristo, gli apostoli si sono uniti in pienezza al sacrificio di Gesù. Hanno donato la loro vita. È vero che sul Calvario essi non avevano vissuto ancora la Pentecoste e quindi non avevano ricevuto la forza dallo Spirito Santo! Ma è anche vero che il martirio si vive perché si crede che il dare in dono la propria vita è in unione con lo stesso dono fatto da Cristo, che precede ogni martirio.

San Paolo Apostolo, splendidamente nelle sue lettere, come pennellate di colori, ci illustra questo grande Mistero. Ascoltiamolo in due brevi frasi ma colme di luce:

- Tutto questo allo scopo di conoscere Cristo, la potenza della sua risurrezione, la comunione delle sue sofferenze, divenendo conforme a lui nella sua morte, (Fil 3,10)

- Ora sono lieto di soffrire per voi; e quel che manca alle afflizioni di Cristo lo compio nella mia carne a favore del suo corpo che è la Chiesa. (Col 1,24)

Questa seconda frase dell’Apostolo Paolo è l’apice della spiegazione di cosa sia il martirio: abbiamo detto dono di sé, in unione a Cristo e San Paolo aggiunge che questo avviene per completare ciò che manca alle afflizioni di Cristo compiendole nella mia carne a favore del suo corpo che è la Chiesa.

Abbiamo in questa frase anche il fine del martirio: a favore del suo corpo che è la Chiesa.

Il martire non muore per sé stesso, ma muore per il corpo di Cristo, per la Chiesa, in suo favore. Alla luce di ciò comprendiamo meglio la frase del Vangelo che dice che se il granello di frumento caduto in terra muore, produce molto frutto (Gv 12,24).

I martiri realizzano questo. Il beato Eugenio, possiamo dire, interpreta questa frase del Vangelo e la trasforma in quelle sue splendide parole di speranza cristiana, prima di affrontare il martirio: Le tracce del nostro sangue saranno garanzia per uno splendido futuro della Chiesa in Bulgaria.

A priori il martirio è grazia, dono-promesso e ricevuto da Dio.

È dono promesso dal Signore. Alla domanda dei discepoli: „Ecco, noi abbiamo lasciato tutto e ti abbiamo seguito; che cosa dunque ne otterremo?”,  Gesù rispose: In verità vi dico che non vi è nessuno che abbia lasciato ogni cosa per amor mio e per amor del vangelo, il quale ora, in questo tempo, non ne riceva cento volte tanto, insieme a persecuzioni e, nel secolo a venire, la vita eterna (cf. Mc 10,29-31).

Il cristiano deve tenere conto che Dio può acconsentire di unirci a lui pienamente e donarci la possibilità di vivere il martirio.

E questo è grazia! perché dono da parte di Dio. San Pietro ce lo comunica con queste sue parole (1Pt 2,19): Perché è una grazia se qualcuno sopporta, per motivo di coscienza dinanzi a Dio, sofferenze che si subiscono ingiustamente.

E se il martirio è dono/grazia da parte di Dio non è negativo, anzi è il sublime dono che Dio può concedere per amore ai suoi discepoli: non solo diventare cirenei e aiutarlo a portare la Croce, ma addirittura salirci sopra e con lui essere crocifissi, per la salvezza dell’umanità.

L’ultimo aspetto su cui desidero soffermarmi, prende spunto dalle parole di san Pietro nella sua prima lettera (5,9). Parole che possiamo dire sono indirizzate a noi testimoni ancora oggi, di tanti fratelli e sorelle che vengono uccisi, o meglio si donano alla morte, per Cristo e per la salvezza di tutti noi. San Pietro scrive: Resistete al diavolo stando fermi nella fede, sapendo che le medesime sofferenze affliggono i vostri fratelli sparsi per il mondo.

Vi è una striscia lunga 2000 anni. È una striscia di sangue di martiri che in ogni epoca e in ogni luogo del mondo si sono uniti al Preziosissimo Sangue di Cristo. Ancora oggi, e forse anche in questo momento, da qualche parte c’è un nuovo martire, testimone di Cristo che allunga questa striscia.

Ciò non può e non ci deve far paura. Anzi ci deve inorgoglire ricordandoci le parole di Gesù: Beati voi quando gli uomini vi odieranno e quando vi metteranno al bando e v'insulteranno e respingeranno il vostro nome come scellerato, a causa del Figlio dell'uomo - e aggiunge - Rallegratevi in quel giorno ed esultate, perché, ecco, la vostra ricompensa è grande nei cieli. (Lc 6,22-23).

E san Pietro scrive (1Pt 4,14): Beati voi, se venite insultati per il nome di Cristo, perché lo Spirito della gloria e lo Spirito di Dio riposa su di voi.

E con san Paolo possiamo dire: Certa è quest'affermazione: se siamo morti con lui, con lui anche vivremo; se abbiamo costanza, con lui anche regneremo; (2Tim 2,11-12)

Nella visione di san Giovanni nel libro dell’Apocalisse, comprendiamo il perché di queste parole scritte dagli apostoli. Lo comprendiamo volgendo lo sguardo al premio che i martiri ricevono: la visione beatifica, il paradiso. San Giovanni ci parla di una folla immensa che nessuno poteva contare, proveniente da tutte le nazioni, tribù, popoli e lingue, che stava in piedi davanti al trono e davanti all'Agnello, vestiti di bianche vesti e con delle palme in mano. Essi sono coloro che sono passati attraverso la grande tribolazione e hanno lavato le loro vesti rendendole candide col sangue dell'Agnello (Ap 7,9.14). Essi sono i martiri di tutti i luoghi e di tutti i tempi, coloro che hanno tracciato questa linea di sangue che ininterrottamente parte dalla Croce di Cristo e giunge fino ad oggi, ad ora, e che continuerà ancora e ancora anche in futuro, come dono di Cristo per la sua Chiesa. Tra questa schiera di martiri anche i beati Eugenio, Kamen, Pavel e Iosafat. Cristiani di tutte le epoche, di tutti i tempi, di ogni denominazione che hanno amato sino alla fine.

Solo chi ama, chi ama Dio, chi ama Cristo, chi ama la Sua Croce, solo chi ama la Sua Chiesa, può amare il martirio. Perché il Martirio per affrontarlo, lo si ama.

Amare Cristo, la Chiesa e tutti i Suoi membri, affinché per essi si doni la propria vita.

Dite, dite a tutti – ripeteva il beato Eugenio – dite che io sono rimasto fedele a Cristo, alla Chiesa e al Papa, che è segno visibile dell’unità dei cristiani nella fede e nella carità.

Pregate, preghiamo Dio perché la Chiesa abbia sempre santi martiri pronti di versare il proprio sangue in comunione con quello di Cristo.

Preghiamo Dio affinché anche noi nel nostro quotidiano possiamo essere sempre testimoni della Croce di Cristo.

проповед проведена на о. Валтер Горра

в Белене по случай празник на блажените мъченици

Скъпи братя и сестри в Христа,

Днешният празник на блажените български мъченици Евгений, Камен, Павел и Йосафат, разстреляни през нощта на 10 срещу 11 ноември 1952г, ни дава като дар, дълбоко размишление върху значението на християнското мъченичество. Ще го направим, насочвайки нашето внимание върху няколко аспекта, които ще развием.

Преди всичко започваме с думата „мъченичество”, която на гръцки означава: свидетелство.

Всички веднага разбираме, че в християнството говорим за свидетелство за Христос. Говорим за вярност към Него през живота си чак до даряването на този живот в името на Исус Христос.

Следователно мъченичеството е победа над страха от страна на човека, който не изпада в изкушението да изостави Христос и избягва да следва „друго” различно от Христос.

Мъченичеството представлява най-великото ниво на светостта, така че в процеса за беатификация, не се изисква чудото ходатайство от мъченика. Самото мъченичество е възвишеното доказателство за светостта. Защото не се става мъченик случайно. Без живот със силна вяра, не може да се посрещне и приеме мъченичеството. Без силно и интимно единение с Христос през живота, не може да се посрещне мъченичеството и няма да се отговори с вярност на Него в този така труден и болезнен момент.

Ако не сме способни да носим малките ежедневни кръстове, няма да може да носим Христовия Кръст и да бъдем разпнати с Него.

Този, който не живее в Христос, със сигурност няма да може да свидетелства за Него, приемайки мъченичеството.

И ако частично е варно, че мъченичеството е добър резултат постигнат от човека, не трябва да забравяме, че това е преди всичко дело и дар от Бога.

Защото мъченичеството може да бъде схващано и прието само под светлината на Спасителния и Изкупителен Кръст на Христос, под светлината на истинското семе, което умира за да носи плод.

На Исус беше ясен пътя, който предстои и Той говори открито на Своите ученици: Истина, истина ви казвам: ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само; ако ли умре, принася много плод (Йоан 12,24).

Исус в Евангелието според Лука (главата 9 стих 51) сочи своето решение: А когато се приближаваха дните да бъде взет от света, Той се обърна към пътя за Йерусалим.

Исус решително тръгва на път към Йерусалим.

Пътуването на Исус към Йерусалим доказва неговото решение да изпълни до край своята мисия, да спаси всичките хора, дори чрез смърт и то смърт кръстна.

Смъртта на Исус, още преди да бъде решена от човешки съд е решена от страна на самия Исус, дар на себе си, дар на неговя живот. Както казва Исус в Евангелието според Йоан: Никой не Ми я отнема, но Аз Сам от Себе Си я давам (Йоан 10,18).

В този ред на мисли и четиримата блажени мъченици, които днес празнуваме, не са били просто убити. Те са имали волята да дарят своя живот по примера на Исус Христос. Те можеха да избягат. Блаженият Евггений можеше да остане в Рим, както го съветваха неговите братя пасионисти и други хора. Те можаха да приемат заповедите и указанията предложени им от комунистическия режим.

Нищо от всичко това, не са направили! Те дариха своя живот, изцяло, напълно, до смъртта.

Те са искали да бъдат, както Исус. Решени са да тръгнат по пътя към своя Йерусалим, своята Голгота, своя кръст.

Също и пред тях, още преди решението от човешки съд, е имало избор да се присъединят към Божията воля или не, но те са искали да изпълнят до край мисията, предложена им от Отца, мисията предложена на всеки кръстен в Христа: спасението на всички хора. Бог не проводи Сина Си на света, за да съди света, а за да бъде светът спасен чрез Него (Йоан 3,17)

Казахме че мъченичеството намира своя пълен израз в Христовия Кръст. Да обърнем нашия поглед към Апостолите: преди Христовия Кръст те са избягали, те са отбягвали този неудобен момент. След смъртта на кръста на Исус, апостолите се съединиха с жертвата на Исус. Дариха своя живот. Вярно е че в момента на Голгота те още не бяха изживели Петдесятница и следователно не бяха получили още силата на Светия Дух! Но е вярно също, че мъченичеството се приема, защото вярваме, че да дадем в дар своя живот означава да се слеем с дара даден от Христос, който предшества всяко мъченичество.

Свети Павел Апостол, разкошно в своите послания, като замах с четка, ни осветлява тази велика тайна. Да го слушаме в тези две изречения, кратки но пълни със светлината:

- за да позная Него, и силата на възкресението Му, и участието в страданията Му, като се уподобявам на Него в смъртта Му (Фил 3,10);

- Сега се радвам в страданията си за вас и попълвам недостига от скърби Христови в моята плът за тялото Христово, което е църквата (1Кол 1,24).

Второто изречение на Апостола Павел е върхът на определението, какво е мъченичеството. Казахме дар на себе си, в съединение с Христос, а Свети Павел прибавя, че това става за да се попълни недостига от скърби Христови в моята плът за тялото Христово, което е църквата.

Мъченикът не умира за себе си, а умира за Тялото Христово, за Църквата, за Нейна полза. Под тази светлина ние разбираме по-добре Евангелския израз който казва, че ако житното зърно, паднало в земята, умре, принася много плод (Йоан 12,24).

Мъчениците реализират това. Блаженият Евгений, тълкува този израз на Евангелието и го представя в онези дълбоко изстрадани свои думи на християнска надежда, преди да посрещне мъченичеството: Следите от нашата кръв са залог за едно прекрасно бъдеще на Църквата в България.

Във всеки случай априори мъченичеството е благодат и дар, обещан и получен от Бога.

То е обещан дар от Господа. На въпроса зададен от учениците: „ето, ние оставихме всичко и Те последвахме; какво, прочее, ще стане с нас?, Исус отговори: истина ви казвам: няма никой, който да е оставил всичко заради Мене и Евангелието, и да не е получил сега, в това време, среди гоненията, стократно повече, а в идещия век - живот вечен (виж Марко 10,28-31).

Християнинът трябва да смята че Бог разрешава да се съединяваме с Него напълно и ни дарява възможността да изживеем мъченичеството.

И това е благодат, защото е Божий дар. Свети Петър ни го известява с тези думи: Защото това е угодно Богу, ако някой, от съзнание за Бога пренася скърби, като страда несправедливо (1Пт 2,19).

Ако наистина е дар/благодат от Бога, то не може да бъде отрицателно, неблагоприятно, точно обратно то е най-върховния дар, който Бог може да дарява поради любов на Своите ученици: не само да станат киринейци и да помагат на Исус да носи Кръста, а да се качат над кръста и с Него да бъдат разпнати, за спасението на човечеството.

Последният аспект, върху който искам да се спрем, намира основание в думите на свети Петър в неговото първо послание (5,9). Думите са адресирани до нас, днешните свидетелите, от много братя и сестри убити, или по-точно, саможертва  за Христос и за спасението на всички нас. Свети Петър пише така: противостойте на дявола с твърда вяра, като знаете, че такива също страдания сполетяват и братята ви в света.

Съществува линия дълга две хиляди години. Тази линия е създадена от кръвта на мъчениците, които във всяка епоха и на всяко място по света се съединиха с Предрагоценната Кръв Христова. И днес още, а вероятно точно в този момент, някъде по света има нов мъченик, свидетел на Христос, който продължава тази линия.

Това не може и не трябва да ни плаши. Обратно този факт трябва да ни кара да се гордеем, помнейки думите на Исус: Блажени ще бъдете, кога ви намразят човеците, кога ви отлъчат и похулят и изхвърлят името ви, като лошо, заради Сина Човечески. - и допълва - Възрадвайте се в оня ден и се развеселете, защото голяма е наградата ви на небесата (Лк 6,22-23).

Свети Петър пише (1Пт 4,14): Ако ви корят за име Христово, блажени сте, защото Духът на славата и Духът Божий почива върху вас.

И със Свети Павел и ние можем да кажем: Верни са думите: ако с Него сме умрели, с Него ще и оживеем. Ако търпим, с Него ще и царуваме (2Тм 2,11-12).

Във видението на свети Йоан записани в книгата Откровение, виждаме защо именно тези думи писани от апостолите. Разбираме го обръщайки нашия поглед към наградата, която мъчениците получават: блажено видение , рая. Свети Йоан ни говори за голямо множество народ, което никой не можеше да преброи, - от всички племена и колена, народи и езици; които стояха пред престола и пред Агнеца, облечени в бели дрехи и с палмови вейки в ръце. Те са, които идат от голямата скръб; те опраха дрехите си и ги избелиха с кръвта на Агнеца (Откр 7,9.14).

Те са мъчениците от всяко място и от всяко време, тези които са чертали тази кървава линия, която не прекъсвана тръгва от Христовия Кръст и достига до днес, до сега, и която ще продължава още и още и в бъдеще, като дар от Христос за Неговата Църква.

В това голямо множество мъченици, са и блажените Евгений, Камен, Павел и Йосафат. Християни от всичките епохи, от всички времена, от всяка християнска деноминация, които са обичали до край.

Само този който обича, само този който обича Бог, обича Христос, обича Кръста, само този който обича Църквата, може да обича мъченичеството. Защото мъченичеството за да бъде посрещнато и прието, означава любов.

Да обичаш Христос, Църквата и всичките нейните членове, та да отдадеш своя живот за тях.

Кажете, кажете на всички – повтаряше често Блажения Евгений –кажете че аз съм останал верен на Христос, на Църквата и на Папата, видим знак на единението на християните във вярата и във любовта.

Нека да молим Бога, та да има Църквата винаги свети мъченици готови да проливат кръвта си в общение с тази на Христос.

Нека да молим Бога та в нашето ежедневие да можем да бъдем винаги свидетели на Христовия Кръст.