Lettera dalla Bulgaria - 4

                        Bèlene, 4 ottobre 2011
Festa di San Francesco d’Assisi

Carissimo amico/a,

            ormai è un anno tondo tondo che sono qui sulle sponde del Danubio. Provo a farne un riassunto, all’inizio di questo mese missionario.

            Quando un missionario parte, ci immaginiamo che vada ad insegnare qualcosa, a fare qualche opera di bene per dei poveretti, che vada a convertire le persone. In realtà… succede esattamente il contrario. Ho dedicato tutto questo primo anno (come tanti miei colleghi) ad imparare lingua, cultura, storia, etc. Mi sembra di essere tornato alle scuole elementari, alle prese con l’alfabeto e la scrittura, con la geografia e la storia. Accanto a questo ho visitato anche molti luoghi e ho conosciuto molte persone. Non ho costruito nessun ospedale e praticamente non ho fatto nulla, se non le solite cose della vita: fare la spesa, pulire, cucinare, tagliare erba e legna, preparare le prediche e qualche incontro; perché la cosa più importante non è il fare, ma lo stare insieme e condividere la vita con i nuovi fratelli e sorelle che il Signore mi ha messo accanto. E soprattutto non ho convertito nessuno (qui son già tutti cristiani, come in Italia); però cerco di vivere il Vangelo e di essere un piccolo seme, un granello di lievito in questa terra.

            La presenza e il lavoro dei Missionari Passionisti qui in Bulgaria è molto diversa dall’abituale immagine di “missione” che abbiamo, basata soprattutto sull’esperienza missionaria in paesi del Terzo Mondo, dove è molto forte la dimensione caritativa, sanitaria, sociale, etc.

La nostra presenza qui è invece principalmente dedicata al servizio ecclesiale, in questa Diocesi di Nicopoli che da sempre è stata povera di sacerdoti: attualmente, in tutta la Diocesi, ci sono 16 preti, di cui 8 Passionisti e solo 4 diocesani. Praticamente siamo qui per servire le piccole comunità cristiane cattoliche, per le quali ormai celebro quotidianamente la messa e predico ogni domenica, ho già celebrato funerali e battesimi, ho iniziato anche a confessare, ho fatto qualche incontro alle famiglie.

Se desideri sapere e vedere qualcosa in più sulla presenza dei Missionari Passionisti in Bulgaria, visita il mio blog www.cosebulgare.blogspot.com. Scelgo tre immagini, tra le mille che ho scattato, per riassumere quest’anno:

• I giovani, coi loro sogni e i loro desideri. Sono pochi, molti emigrano nelle grandi città o all’estero, per studiare e lavorare. I giovani, con la loro giovane fede, non più legata alle tradizioni del passato, ma in cerca di modalità nuove.

• Gli anziani, con i loro volti, le loro travagliate storie, la loro fede e il loro amore per questa terra. Sono tanti, spesso soli e in condizioni precarie. Ma sono la ricchezza e la saggezza di questi posti.

• I confratelli sacerdoti, religiosi e religiose, con i quali c’è una grande fraternità e anche una grande collaborazione. Essere in pochi aiuta molto, anche se non mancano fatiche, delusioni e incomprensioni. Ma siamo la squadra del Signore: quando perdiamo, è proprio allora che Lui vince, e vinciamo con Lui.

Ti saluto di cuore, augurando a te e a tutta la tua famiglia un buon cammino!

p. Paolo Cortesi cp

Скъпи приятели, вече една година съм тук, на брега на Дунав. В началото на мисионерския месец, ще опитам да направя равносметка на изминалата година.

Когато един мисионер тръгне, сигурно си мислим, че заминава, за да просвещава, за да помага на бедните, за да покръства в християнската вяра. В действителност…става точно обратното. Посветих моята първа години (както са направили много мои събратя) на изучаване на българския език, на откриване на културата, историята и т.н. Струваше ми се, че се връщам в ученическите ми години – учех азбука, писане, география, история. Посетих доста места и срещнах много хора. Не построих болница и дефакто не направих нищо особено, освен нормални житейски неща – пазарувах, чистих, готвих, косих тревата, подготвях проповеди и проведох някоя и друга среща. Защото най-важното нещо не е да действаш, а да бъдеш заедно и да споделяш битието на новите братя и сестри, които Бог ти изпраща. Най-вече искам да подчертая, че не покръстих никого (тук всички са християни, точно както в Италия), но опитвам да живея Евангелието и да бъда малко семе, зрънце квас на тази земя.

Пристъствието и дейността на Мисионерите-пасионисти тук, в България, е различна от традиционната представа за „мисионерство”, свързваща се предимно с мисионерската активност в страните от Третия свят, известна със своя милосърден, социален, здравен аспект. Присъствието ни тук е насочено главно към църковната служба в Никополската Епархия, която от край време изпитва нужда от свещеници – днес, на разположение са 16 свещеници, от които – 8 пасионисти и само 4 мирски. В действителност, тук сме, за да служим на малките католически християнски общности, за които всекидневно отслужвам литургии, проповядвам в неделя, отслужвам погребални, правя кръщения, имам няколко изповеди и срещи със семействата.

Ако желаеш да разбереш повече за дейността на Мисионерите-пасионисти в България, може да посетиш блога ми: www.cosebulgare.blogspot.com. Избирам три снимки, измежду хилядите, които направих, за да обобщя изминалата година:

Младежите – с техните мечти и копнежи. Малко са, много от тях емигрират в чужбина или в големите градове, за да учат или работят. Младежите, с тяхната „млада вяра”, необвързана с традициите на миналото, търсеща нови начини за изява.

Възрастните – с техните лица, изстрадани житейски истории, с тяхната вяра и обич към тази земя. Много са, а често са и самотни, и не живеят в добри условия. Но те са богатството и мъдростта по тези места.

 Събратята свещеници, монаси и монахини, с които съжителствам в братство и солидарност. Това, че сме малко ни помага, въпреки че не ни липсват трудности, разочарования и неразбиране. Но ние сме „отбор на Бога” – точно когато губим, Той печели, а с Него – ние също.

 Сърдечно те поздравявам, пожелавайки на теб и семейството ти „лек път”!

о. Паоло Кортези, пасионист