p. Francesco Maria del Divino Amore (Ferreri) |
Oggi è il 230° anniversario dell'arrivo dei Missionari Passionisti in Bulgaria. Questa mattina, con alcuni amici, ci siamo radunati a Tranciovitza, dove nella chiesa di S. Michele Arcangelo, patrono della Diocesi di Nicopoli, li abbiamo ricordati.
Avevo già parlato di questi pionieri nel post Trenciovitza 1782, culla dei Passionisti in Bulgaria. Propongo ora qui una parte (in bulgaro e in italiano) dell'introduzione al libro che sto scrivendo, e che probabilmente verrà stampato nel prossimo autunno; in questo libro pubblicheremo circa 200 documenti originali (per la maggior parte inediti) risalenti al periodo 1780-1805.
През 1781 г. броят на католиците от западен обред в
Северна България е 2053 – около 300 семейства, концентрирани в 7 населени
места: 613 католици в Белене, 425 – в Лъжене (Малчика), 334 – в Ореш, 313 – в
Трънчовица, 172 – във Варнополци, 166 – в Петокладенци, 30 – в Бутово. Освен
тези общности, наследници на павликяните, обърнати във вярата от босненски
францисканци в началото на 17 в., съществуват други по-малки групи католици с
различен произход: в Русе, например, са известни 6 католически семейства на
търговци (28 души), дошли от Рагуза (Дубровник), а на други католици, все от
Рагуза, е посветена специална капела във Велико Търново.[1]
Никополският епископ, монс. Павел Дуванлия, разполага само с двама свещеници, за да обслужват всички тези български католици: мирския свещеник дон Никола Зилви[2] и конвентуалецът о. Феделе Роки[3], изявил желание да напусне. Ето защо, епископът настоява пред Конгреганция Propaganda Fide в Рим, отговаряща за Епархията, да изпрати няколко свещеника, които да гарантират на християнските общности минимален религиозен живот, тоест литургия и вероучение.
Отсъствието на духовници е обявена и призната за огромно
затруднение през целия 17 век и присъства
неизменно в докладите на римсите визитатори. Този проблем се дължи както на
намаленото присъствие на францисканците в България, така и на тежкия удар,
нанесен на Католическата църква след погрома на въстанието в Чипровец (1688
г.).
В онези години биват изпратени няколко млади българи в
семинариите на Пропаганда Фиде в Рим и Анкона, а в средата на 1700-та в
България пристигат мисионери от новата конгрегация на Св. Йоан Кръстител.
Въпреки всичко, свещениците са малко и недостатъчни, за да гарантират постоянно
присъствие във всяка една общност.
p. Giacomo delle SS.me Piaghe (Sperandio) |
Настоятелността на монс. Дуванлия дава резултат -
Префектът на Пропаганда Фиде, кардинал Леонардо Антонели[4] се обръща към супериора на младата
Конгрегация на отците Пасионисти – Джамбатиста Горезио с молба да изпрати двама
свещеници в България. Молбата бива удовлетворена, тъй като е в унисон с някои
от основополагащите елементи в харизмата на Пасионистите – освен вярност към
Църквата и Папата, за тях, жизненоважни са проповядването и пасторалната
дейност сред бедните народи, лишени от свещеници. Определени за мисията са
отците Джакомо Сперандио и Франческо Мария Ферери, които, след успешно
преминаване на доктриналния изпит пред специалната Комисия на Пропаганда Фиде,
се отправят на път от Рим на 28 юли 1781 г., с назначение ad tempus за 7 години.
Двамата италианци заминават набързо, без да са
подготвени, без багаж и разрешение да влязат в Османската Империя.[5]
Първата спирка, която ще се превърне в традиция за много
мисионери след тях, е Светилището Санта Каза в Лорето, където посвещават
мисията си на Св. Божия Майка.[6]
На 7 август отплават от Анкона към Дунав. След като
пресичат Хърватия, Трансилвания и Влахия, пристигат в Букурещ края на септември
и остават за няколко месеца, за да получат разрешение за пребиваване в България.
Възползват се от времето, за да учат български език.[7]
Докато са в Румъния, се срещат няколко пъти с о. Феделе Роки и монс.
Дуванлия, за да уточнят модела на пасторална работа:
„Монсиньор епископът ни попита дали искаме да
живеем заедно с него в Трънчовица. С удоволствие приех. Повери ни четири села,
като последното е на осем часа път пеша по опасен маршрут. На празници, единият
от нас ще остане в къщи, а другият ще обикаля селата.” [8]
С помощта на австрийския посланик в Константинопол, най-накрая
пристига Ферманът на Султана, който разрешава влизането на „италиански търговец
и френският му слуга”.
Важно свидетелство за първите дни на новата мисия са
първите две писма, написани до Генералния Супериор на Пасионистите: едното – на
о. Сперандио от 22 май 1782 г., а другото – на о. Ферери – от 1 юни 1782 г.
След двудневен път с каруца от Букурещ, стигат Дунав, а след още половин
час път с лодка, за пръв път стъпват на Българска земя в Свищов на 29 април
1782 г. Паметно е посрещането им от едно православно семейство:
“Заведоха ни в къщата на един Гръцки Господин, който, въпреки че е с
различна религия, с достойнство прие в къщата си католически мисионери. Цялото
му семейство ни посрещна много сърдечно. Нагостиха ни и ни приютиха. На
следващата сутрин, същия господин ни намери каруца, с която да тръгнем към Ореш
– първото село от нашата Епархия”[9].
В Ореш се срещат с дон Никола Зилви – единственият останал свещеник в
Епархията, който ги информира за положението на българите-католици. На
следващия ден, 1 май, пристигат от Трънчовица четирима мъже с две каруци, които
ги отвеждат в самото село.
“Когато пристигнахме в нашия дом, видяхме
целия народ, събрал се да ни посрещне в двора. Всички искаха да целунат ръцете
ни. След половин час ни помолиха да кажем вечернята, т.е. Броеницата. И аз, за
да им се харесам, започнах веднага, на български език, но, недоверявайки се на
познанията ми, си взех и книжката, която писах в Букурещ. След молитвата
вечеряхме – поне 24 души и всеки беше донесъл по нещо. Същото се повтори и
следващата вечер. На сутринта ни доведоха две деца за кръщение – едното, родено
предния ден, а другото – преди два дни. Кръстих ги незабавно... На Възнесение,
според местните обичаи, отидох след Литургията с целия народ да благословя
нивите, а о. Франческо отиде в другото село, за да направи същото. В осмината
на Възнесение, посетихме и други две села, отново за да благословим нивите, а
там, католиците ни очакваха нетърпеливо... Благодаря на Бог, започваме да се
справяме с езика – ние разбираме тях, а те нас.”[10]
Всяка вечер, заедно с верните молят Броеницата, пеят
Литанията, провеждат кратко вероучение и завършват с благослов и целуване на
Разпятието.
Двамата мисионери живеят в къща с три стаи – първата,
пригодена за публична капела, втората – за кухня, а третата – за спално
помещение. За да се изхранват, поддържат зеленчукова градина и отглеждат
пилета. Пасторалната им дейност включва отслужване на литургия рано сутрин, за
да не безпокоят турците, посещения по график на различните села и честване на
Евхаристията в обори, проповеди, изповеди, вероучение, посещение на болните:
“Нашите дейности са: всеки ден казваме
литургия, на която винаги присъстват хора, всяка вечер – Броеница, а за край
пеем песен на български. В неделя обясняваме Евангелието и се молим заедно,
след което всички си тръгват, с изключение на девойките, които остават за
вероучение. След обяд викаме на вероучение децата. Всяка неделя един от нас
остава в селото, а другия, посещава другите села, по едно всяка седмица...Освен
в Трънчовица, във всички останали села, литургии се отслужват в оборите.”[11]
В самото начало, турските власти не са обезпокоявали
мисионерите, заради дейността им, не се споменават никакви конфликти:
“Тук, в Трънчовица няма турци, освен
субашията, който управлява, но без да ни пречи – затваря очи и ни оставя на
спокойствие да изпълняваме службата си.”[12]
“Досега, благодаря на Бог, никой не ни
притеснява заради нашата служба. Все пак, трябва да сме нащрек, когато в селата
идват представители на властта и най-вече, когато дойдат войниците на пашата –
върховният управник на България. В тези моменти, е най-добре да си стоим
мълчаливо вкъщи, тъй като нашите фермани са търговски и не ни позволяват да се
занимаваме с друго. Ако внимаваме, няма да се изложим на опасност, въпреки че
всички са наясно, кои сме всъщност ние.”[13]
Седмичните посещения в различни села, освен че са
изтощителни, са и опасни, заради многобройните престъпни банди, опериращи в
зоната. Любопитни факти посочва о. Ферери за своя предшественик:
“Моят предшественик о. Роки, конвентуалец,
се придвижваше от едно място на друго, с оръжие в колана и винаги беше
придружаван от помощник с кон, а ние сме въоръжени само с разпятието на гърдите
си, под одеждите ни и нямаме никакво оръжие.”[14]
Преди Адвента, о. Джакомо беше в
Петокладенци. Ненадейно се появили трима турци на коне, добре въоръжени и се
опитали да го заловят, но тъй като присъствали много хора, които им се опълчилит,
го оставили на мира. Върна се у дома така изплашен, че сърцето му щеше да
изкочи от гърдите.”[15]
С доброта и желание се заемат да обучават децата и
младежите, в по-голямата си част – неграмотни. Викат ги, при нужда и за
болнична помощ, заради остъствието на лекари. Самите те страдат и изпитват
върху себе си последиците от лошите условия на живот. Разболяват се често:
“Благодаря на Бог, че сме добре и в
отлично здраве, въпреки, че преди време и аз, и о. Франческо изстрадахме някоя
и друга болест, но дори без лекарства и лекари, успяхме да се възстановим
напълно... Нашето жилище е под земята, влагата е голяма и не можем да запазим
нищо. Колко нощи не сме спали, за да помагаме на болните, а когато отиваме по
другите села, спим на земята, а всяко събуждане, събужда нова болежка – я рамо,
я страна, я някоя друга част от тялото. Понякога е по-добре да станем и да се
раздвижим, докато отмине болката.”[16]
Голямо облекчение за монс. Дуванлия е идването на
свещениците. Въпреки че са само двама, епископът открива в тяхно лице верни
сътрудници. В посмо до Пропаганда Фиде, той споделя:
“Когато през 1782 г. дойдоха двамата отци-пасионисти,
мои мисионери, ги приех като два ангела, изпратени от Рая, особено, когато ми
довериха, че нямат намерение да си тръгнат, а ще останат в епархията – така
нуждаеща се, така разрушена – през целия си живот. Не съм и мечтал за по-добри
свещеници, благочестиви, ревностни, внимателни, милосърдни.”[17]
Двамата италиански мисионери също оценяват
признателността на българския епископ към тях:
“Срещаме бащина обич в лицето на нашия
епископ, голяма е загрижеността и вниманието, с което ни обгрижва. Обича ни
като истински негови чеда.”[18]
В някои от писмата си мисионерите изразяват похвала за
добрите качества на българите:
“Хората в селото са много обичливи и
привързани към домина (така наричат
свещеника) , а ако желаем нещо, необходимо е само да отворим уста и вече го
имаме.”[19]
“По божие благоволение сме доволни и в
добро здраве, защото сме заобиколени от добри хора... Не познават богохулствата
и лъжесвидетелството. Малко от тях заключват домовете си, никой не заключва
житницата си, защото няма опасност да се открадне нещо.”[20]
Не липсват, естествено, някои проблеми, породени от привързаността
към традициите, местните обичаи и ритуали, изискващи упоритост във
възпитателното дело и последователност в течение на годините. Другите мисионери,
дошли в последствие, описват надълго и нашироко тези привички, които са с
голямо значение за всички, които се интересуват от историята на павликяните.[21]
Заинтригуващо е писмото на о. Джакомо от 25 юни 1783 г.,
в което разказва подробно брачните обичаи в католическите села. Въпросите,
отнасящите се до венчавките са дискутирани и през следващите деситилетия, било
то, защото са чести случаите на брак между кръвни роднини, заради
практикуването на уговорени бракове между католиците от едно и също населено
място, било то заради смесените бракове (между католици и православни), които
провокират неразбиране, разпри и ред оплаквания.
В началото на октомври 1783 г. о. Джакомо посещава монс.
Дуванлия в Букурещ и го придружава по време на годишната му пасторална обиколка
в Епархията. Епископът, чул слуховете за размирици в България, решава да не
замине и желае да задържи при себе си и пасиониста. В крайна сметка, обиколката
е осъществена.[22] В годишния си доклад до Пропаганда Фиде, в
края на 1783 г., монс. Дуванлия разказва за двамата мисионери:
“В село Трънчовица останах една седмица
при двамата Отци Пасионисти, които, въпреки че лятото са били болни, сега са в
добро здраве, усъвършенстват българския език и често посещават поверените им
села.”[23]
През 1786 г, със завръщането на дон Матия Раздович[24] от Виена и след решението на дон Стефано
Лупи от Русе да се премести в едно от селата, монс. Дуванлия преразпределя
назначенията в Епархията:
“По-големият брой мисионери в епархията,
ме кара да преразпределя техните назначения по възможно най-добрия начин. В
Трънчовица ще остане пасионистът – о. Франческо Ферери, а към него ще се
присъедини и дон Матия Раздилович, за да се грижат за Трънчовица, Лъжене
(Малчика), Варнаполци и Бутово. Пасионистът о. Джакомо Сперандио ще отиде в
Ореш, за да поеме както Ореш, така и Петокладенци, заедно с възрастния дон
Стефано Лупи...Дон Никола Зилви ще остане в Белене, в дома на родителите си.”[25]
Епископът поверява на тях грижата за две малки
християнски общноста от българи, емигрирали отвъд Дунава, близо до Турну
Магуреле – дванайсет семейства във Вишоара (днешен Viişoara) и седем семейства във Фламанда (с антично римско име Ciuperceni)[26].
В този период о. Ардоино удовлетворява молбата на монс.
Дуванлия за допълнителни мисионери в помощ на бедната епархия, която му е
поверена. Епископът настоява да му бъдат изпратени мисионери-пасионисти, но
задаващата се война възпрепятства тяхното идване.
“Монс.
Дуванлия, доловен от сътрудниците си, така усърдни и ревностни, че успяха да
съберат останките на това почти изоставено негово стадо, ликуваше от радост и
затова написа заслужено свидетелство, подробен отчет за Св. Конгрегация на
Пропагандата, като посочи и искането си за други Отци от същия орден, та да се
увеличат евангелските работници, за да обработят по-лесно терена, който
благодарение на ръцете им вече започва да дава изобилен плод.”[27]
През януари 1788 г., подтикнати да напуснат България,
чрез многобройни писма от епископа, заради войната, която Русия и Австрия са
обявили на Турция и заради факта, че ферманът, с който разполагат не е валиден
по време на война, свещениците преждевременно тръгват за Италия. Ако пътят им
към България е бил дълъг и труден, то този наистина рискува да стане трагичен.
На 20 януари, неделя на Сетуагезима, двамата Пасионисти се
отправят към Белене, за да посетят болния дон Никола Зилви, а във вторник
преминават Дунав с лодка и отиват във Фламанда, за да изповядват и да проведат
вероучение. Следващата неделя са вече във Вишора, отново, за да изповядват и да
обучават, а оттам, след тридневен път, пристигат в Букурещ. Градът е пълен с
турски войници, но успяват да се срещнат с монс. Дуванлия, който е много болен
и ги приканва да се завърнат в Италия. Тръгват от Букурещ заедно с други
бежанци, но след четири дни път в мразовитата зима, в покрайнините на Питещи
биват арестувани заедно с един францисканец и други единайсет души и отведени в
една гостилница, която се превръща в техен затвор.
На 24 февруари, придружени от 14 войници, са преместени в
квартал Дудещи в Букурещ. Опасенията и страховете на всички затворници са
свързани с възможното им откарване в Турция и продаването им като роби.
Благодарение на дипломатическия натиск, от страна на Хабсбургската Империя,
всички затворници са освободени и на 23 март, ден след Възкресение Христово,
керван от 420 души, между които и двамата пасионисти, разпределени в 180
каруци, потегля от Букурещ, след 12 дни пристига в Кронстадт (днешен Брашов).
След една седмица отпътуват за Сибиу – на 14 април, оттам – за Алба Юлия,
където отсядат в манастира на Францисканците, силно надявайки се в положителния
изход на войната и възможността да се завърнат в България. Ситуацията не се
развива, според техните очаквания и те, след разрешение от Пропаганда Фиде,
през септември 1788 г.се завръщат в Италия през Будапеща и Виена.[28]
От 1788 до 1793 г. няма представители на пасионистите в
България.
О. Франческо Ферери ще се завърне в България през 1793 г.
О. Джакомо Сперандио остава в Италия като Супериор в
Манастира в Сориано и в Генералната Къща „Св.Св. Йоан и Павел” в Рим. Остава
там и след наполеоновата забрана за религиозните институти от 1810 г. Умира на
24 януари 1811.
[1] Вж. Доклад на монс. Дуванлия от м.октомври 1781 г., съхраняван в
Архив Текстове, отнасящи се до Конгреси, България 7, ff. 134-137.
[2] Българин,
роден в Белене. Учи в Урбанския Колеж на Пропаганда Фиде в Рим. На 29 април
1796 г. е назначен за Апостолически Викарий в София. Умира и бива погребан в
родното си място на 13 декември 1800 г.
[3] В AGCP се съхранява негов ръкописен дневник. О. Роки – с богат
опит и ревностен в апостолата, след като работи във Влахия, България и
Трансилвания, е назначен за Префект на Мисията в Молдова, Румъния, през 1784 г.
[4]
Префект на Пропаганда Фиде от 1780 до 1793.
[5] Вж. Писмо на о. Франческо Ферери от
14 октомври 1781 г. Пише, че единственият им багаж е дрехата, която носят, че
спят на земята и имат само една риза за смяна, както и малка сума пари от
Пропаганда Фиде.
По молба на
монс. Дуванлия, о. Роки посреща двамата свещеници в Букурещ: „Не разполагаха с
необходимите фермани, вижда се ясно, че папските служители са изпратени във
варварските страни без да са снабдени с нужните разпоредби” Вж. Дневник на
о.Феделе Роки, AGCP A 143, 1, f.17.
[6] Докладът за пътуването на първите двама мисионери е публикувано в Annali della Congregazione della SS. Croce e Passione, Roma 1967, pp. 357-359. Ivi, pp. 369-375,
публикувано е и писмото им от 14 април 1782 г. Други писма на двамата свещеници
са публикувани в: Л. Милетич. Nouveaux documents sur l’histoire des Bulgares-pauliciens, Sofia 1905, pp. 88-108. За дейността им пише и о. Карло Романо в писмо
от 10 август 1841 г., публикувано в RSSP 32,
pp. 49-67.
[7] Вж. Писмо на о.
Франческо Ферери от 29 октомври 1781 г.
[8] Вж. Писмо на о.
Франческо Ферери от 15 април 1782 г.
[9]
Срв. Писмо на о. Франческо Ферери от
15 април 1782 г.
[10] Вж. Писмо на о.
Джакомо Сперандио от 22 май 1782 г.
[11] Вж. Писмо на о.
Джакомо Сперандио от 09 май 1783 г.
[12] Вж. Писмо на о.
Франческо Ферери от 1 юни 1782 г..
[13] Вж. Писмо на о.
Франческо Ферери от 6 март 1783 г..
[14] Вж. Писмо на о.
Франческо Ферери от 1 юни 1782 г..
[15] Вж. Писмо на о.
Франческо Ферери от 12 март 1786 г.
[16] Вж. Писмо на о.
Джакомо Сперандио от 8 декември 1784 г..
[18] Вж. Писмо на о.
Джакомо Сперандио от 1 април 1787 г.
[19] Вж. Писмо на о.
Франческо Ферери от 1 юни 1782 г..
[20] Вж. Писмо на о.
Франческо Ферери от 18 февруари 1784 г.
[21]
Интересен е списъкът и описанието на тези злоупотреби, съдържащ се в Писмо на о. Матео балдини от 25 февруари
1828 г., с което именно поверява възпитателно дело на първите двама мисионери.
[22] Вж. Писмо на о.
Франческо Ферери от 18 февруари 1784 г.
[23] Вж. Писмо на монс. Павел Дуванлия
от 4 декември 1783 г., в:APSR,Bulgaria 1773-1797, v.7, f.153.
[24] Българин, роден в Трънчовица, учил в Колежа на Пропагандата в Рим.
[25] Вж. Писмо на монс.
Павел Дуванлия от 11декември 1786г., в: APSR, Bulgaria 1773-1797, v. 7, ff. 192-193.
[27] Вж. Писмо на о. Масимо
Ардуино от 10 август 1841 г.
[28] Вж. Писмо на о.
Франческо Ферери от 16 април1788 г.; Писмо
на о. Джакомо Сперандио от 24 април 1788 г.; Писмо на о. Джакомо Сперандио от 8 септември 1788 г.
Gli
inizi di una presenza (1781-1788)
Nel 1781 nella Bulgaria del Nord ci sono solo
2053 bulgari-cattolici di rito latino, circa 300 famiglie, concentrati in 7
paesi: 613 persone a Belene, 425 a Lagheni (Malcika), 334 ad Oresh, 313 a
Trenciovitza, 172 a Varnapolzi, 166 a Petocladentzi, 30 a Butovo. Oltre a
queste presenze consistenti, per la maggior parte discendenti degli antichi
Pauliciani convertiti dai Missionari Francescani di Bosnia agli inizi del XVII
secolo, ci sono anche altri piccoli gruppi di cattolici di origine diversa: ad
esempio a Russe si contano 6 famiglie cattoliche (28 persone) composte da
commercianti originari di Ragusa (Dubrovnik), mentre altri Ragusei sono
attestati con una loro cappella a Veliko Ternovo[1].
Il vescovo bulgaro di Nicopoli, mons. Pavel
Dovanlia, si ritrova con solo due sacerdoti disponibili per la cura di questi
cattolici bulgari: il diocesano don Nicola Zilvi[2] ed il
conventuale p. Fedele Rocchi[3],
quest’ultimo in procinto di andarsene; per questo chiede ripetutamente alla
Congregazione di Propaganda Fide di
Roma, da cui dipende la Diocesi, l’invio di alcuni sacerdoti per poter
garantire alle comunità cristiane il minimo della vita religiosa, cioè liturgia
e catechesi.
Questa carenza di clero è attestata e rilevata
come un grosso problema durante tutto il XVIII secolo, e ritorna come un
ritornello abituale in tutte le relazioni mandate dai visitatori a Roma. Ciò è
dovuto da una parte al declino della presenza in Bulgaria dei Francescani,
dall’altro al duro colpo subito dalla Chiesa Cattolica dopo la famosa rivolta
di Chiprovetz (1688).
Alcuni giovani bulgari in questi anni vengono
comunque mandati a formarsi nei seminari di Propaganda Fide a Roma ed Ancona,
così come verso la metà del ‘700 alcuni missionari italiani della nuova
congregazione di S. Giovanni Battista (Battistini) verranno in Bulgaria; ma
saranno sempre pochi e insufficienti a garantire la presenza di un sacerdote
per ogni comunità.
Sotto l’insistenza di mons. Dovanlia a Roma le
cose si muovono, ed il Prefetto di Propaganda Fide, il cardinal Leonardo Antonelli[4] chiede a
padre Giambattista Gorresio, Superiore Generale della giovane Congregazione dei
Chierici Scalzi della Passione di Gesù Cristo (Passionisti) la disponibilità di
due sacerdoti per la Bulgaria.
La richiesta viene accettata, perché coincide
con alcuni elementi fondamentali del carisma dei Passionisti: oltre alla
fedeltà alla Chiesa e a Papa, per essi è essenziale la predicazione e il lavoro
pastorale in mezzo alle popolazioni povere delle campagne prive di sacerdoti.
Vengono quindi designati i padri Giacomo
Sperandio e Francesco Maria Ferreri i quali, dopo aver superato l’esame
dottrinale della Commissione apposita di Propaganda Fide, partono da Roma il 28
luglio 1781, con un incarico ad tempus
della durata di 7 anni.
Chi sono questi due missionari?
Francesco
Maria del Divino Amore (Ferreri).
Nato a Levaldigi, frazione di Savigliano (Cuneo), il 14/10/1745.
Veste l’abito passionista il 23/12/ 1761. Professa il 23/12/1762.
Muore il
04/11/1813 (Cfr. Diario NE, n. 250).
Nel 1775 diventa superiore del
convento di Ceccano[5].
Nel dicembre 1778 predica gli
esercizi spirituali nel Seminario di S. Salvatore Maggiore (Rieti)[6].
Nel 1780 predica gli esercizi
spirituali alla casa di penitenza di Corneto, a Marsigliana e Albarese[7].
Nel 1792, lascia l’incarico di
superiore del convento di S. Francesco dell’Anguillara per tornare in Bulgaria
(cfr. Annali, § 1177, p. 485).
Giacomo
delle SS.me Piaghe (Sperandio).
Nato a Carbognano (Viterbo) il 21/02/ 1749.
Veste l’abito
passionista il 18/11/1764. Professa il 18/11/1765.
Muore il 24/01/1811 (Cfr. Diario NE, n. 233).
Nel 1776 partecipa alle Missioni
Popolari a Todi, Vignanello, Soriano e Vetralla[8].
Nel 1777 partecipa alle Missioni
Popolari di Calcata (diocesi di Civita Castellana) e di Canale e Monte Virginio
(diocesi di Sutri)[9].
Nel 1780 predica gli esercizi
spirituali al monastero di S. Lucia di Corneto[10].
Aveva un fratello, vicario generale
della diocesi di Civita Castellana (cfr. Annali,
§ 842, p. 381).
Nel 1789, durante la quaresima
predica gli esercizi spirituali all’Accademia ecclesiastica di Roma[11].
Da agosto ad ottobre partecipa a diverse missioni popolari in Abruzzo
(Pescocanale, Canistro, Civita d’Antino, Civitella, La Meta, Morino, Rendinara
e Roccavivi[12]
Nel 1790 lo troviamo a Corneto: “Il
p. Giacomo delle Piaghe partì, dopo la settuagesima, da questo ritiro per
Corneto, affine di dare gli esercizi spirituali, negli ultimi giorni di
carnevale, alle nostre monache della Passione; indi nel tempo della quaresima,
darli all’altro monastero di S. Lucia; dipoi a quei dell’ergastolo e,
finalmente, fare i catechismi in quella cattedrale, per ordine dell’e.mo sig.
card. Garampi[13], vescovo di Montefiascone e
Corneto”[14]. Nel mese di settmbre
predica invece nella missione di Zagarolo[15].
Nel gennaio 1791 partecipa alla missione
di Bassano, diocesi di Sutri[16];
a novembre a quelle di Allumiere e Sutri[17];
a dicembre/gennaio a quelle di Valentano, Vetralla ed Arlena[18].
Nella quaresima del 1792 predica gli
esercizi al collegio di Propaganda Fide[19];
successivamente partecipa alla missione popolare di Roccasecca, Terelle ed
Atina, nella diocesi di Aquino[20].
Nel 1793 partecipa alla missione di
Nemi[21].
Nel 1794 predica gli esercizi
popolari ad Orbetello[22] e
le missioni popolari in Abruzzo, a Rosciolo, Magliana, Massa e Cappelle[23].
Questi due italiani partono un po’ allo
sbaraglio, senza bagaglio e senza aver neppure il permesso per poter entrare
nell’Impero Ottomano[24].
La prima sosta, che diventerà tradizionale
anche per molti missionari successivi, è presso il Santuario della Santa Casa di
Loreto, per affidare la missione alla Santa Madre di Dio[25].
Il 7 agosto salpano da Ancona per Fiume. Dopo
aver attraversato la Croazia, la Transilvania e la Valacchia, arrivano a
Bucarest verso la fine di settembre. Qui passano diversi mesi, aspettando il
permesso per poter entrare in Bulgaria e dedicandosi allo studio della lingua
bulgara[26].
In questo periodo, oltre a p. Fedele Rocchi,
incontrano più volte mons. Dovanlia, con il quale concordano le modalità del
loro lavoro pastorale:
“Monsignor vescovo ci ha chiesto se
vogliamo stare insieme a Trenciovitza; ben volentieri ho accettato la proposta,
e ci ha assegnati quattro villaggi, l’ultimo dei quali è distante 8 ore di
cammino, su una strada poco sicura; nelle feste uno uscirà ad operare fuori,
l’altro in casa”[27].
Finalmente arriva da Costantinopoli, grazie
all’interessamento dell’Ambasciatore imperiale austriaco, il Fermano del
Sultano, che accordava l’ingresso come “mercante di Italia con un suo servitore
Francese”.
Una importante testimonianza sui primissimi
giorni di questa nuova missione sono le prime due lettere scritta da loro al
Superiore Generale dei Passionisti, quella di p. Sperandio delll’11 maggio 1782
e quella del p. Ferreri del 1° giugno 1782.
Partiti da Bucarest, dopo due giorni di
viaggio su un carro arrivano al Danubio e dopo mezz’ora di viaggio in barca
mettono per la prima volta piede sulla terra bulgara a Svishtov, il 29 aprile
del 1782. Molto significativa la prima accoglienza, fornita loro da una
famiglia ortodossa:
“Ci portammo alla casa di un Signore
Greco, che pur di diversa religione, si degna di accettare in casa sua i
missionari cattolici. Fummo accolti dal medesimo e da tutti della sua casa con
dimostrazione grande di affetto. Ci diede una buona cena e un buon letto. E la
mattina seguente, avendoci il medesimo trovato il carro, partimmo per Oresh,
primo villaggio della nostra Diocesi”[28].
Qui incontrano don Nicola Zilvi, l’unico prete
rimasto in Diocesi, il quale li informa sulla situazione dei cattolici bulgari.
Il giorno seguente, primo maggio, arrivano da Trenciovitsa quattro uomini con
due carri che li accompagnano al suddetto paese.
“Arrivati alla nostra casa, trovammo
nel cortile di essa radunato tutto il popolo, che ci stava aspettando e tutti
ci vollero baciare le mani. Dopo una mezz’ora ci venne chiesto di dire la
vecerna, cioè il rosario. Ed io per compiacerli subito lo incominciai in lingua
bulgara, ma non fidandomi di dirlo a memoria, presi il mio libro, scritto in
Bucarest. Terminato il rosario venne la cena, e non fummo meno di 24 a tavola,
avendo chi portato una cosa e chi un’altra, e lo stesso seguì la sera seguente.
La mattina ci furono portati per battezzare due bambini, uno nato il giorno
avanti e l’altro era da due giorni. E subito furono da me battezzati (…). Il giorno
dell’Ascensione, secondo il costume di queste parti, andai dopo detta la messa
con tutto il popolo a benedire le campagne, essendo andato il p. Francesco in
un altro villaggio per fare lo stesso. E dentro questa ottava dell’Ascensione
andremo negli altri due villaggi per benedire ugualmente le campagne, dove quei
buoni cattolici ci stanno aspettando con gran desiderio (…). Grazie a Dio,
iniziamo già a parlare in lingua bulgara, in modo che essi capiscono noi e noi
capiamo loro”[29].
Ogni sera insieme ai fedeli recitano il
Rosario, cantano le Litanie, fanno una piccola catechesi e concludono con la
benedizione e il bacio del Crocifisso.
I due missionari alloggiano in una casa
interrata di tre stanze: una adibita a cappella pubblica, una come cucina e
l’altra per dormire. Per mantenersi coltivano l’orto e tengono un pollaio. La
loro attività pastorale consiste nel celebrare la messa al mattino presto, per
non irritare i Turchi, nel visitare a rotazione i vari villaggi e celebrare
l’Eucarestia nelle stalle, predicare, confessare, spiegare il catechismo,
visitare gli ammalati:
“Le nostre funzioni consistono in
questo: ogni giorno diciamo la messa, e sempre viene un po’ di gente; la sera
il Rosario, al termine del quale cantiamo qualche canzone spirituale, tutto in
lingua bulgara; la domenica poi facciamo la spiegazione del vangelo, e alla
fine si fanno le preghiere insieme; terminate queste la gente torna a casa,
mentre restano tutte le zitelle per il catechismo; dopo pranzo si mandano a
chiamare i ragazzi e le ragazze per lo stesso. Tutte le domeniche uno resta in
casa e l’altro va ora in un villaggio ed ora in un altro (…). Eccettuato
Trenciovitza, in tutti gli altri villaggi si fanno le funzioni nelle stalle”[30].
In questo periodo iniziale le autorità turche
lasciano lavorare i missionari e non si registrano conflitti con essi:
“Qui a Trenciovitsa non ci sono
turchi, ad eccezione del solo subascia
che governa, il quale non ci da alcun fastidio, ma chiude gli occhi e ci lascia
esercitare in pace il nostro ministero”[31].
“Finora grazie a Dio non abbiamo avuto
alcun disturbo per l’esercizio del nostro ministero; tuttavia conviene stare
attenti quando nei villaggi ci sono i ministri di giustizia e soprattutto i
soldati del Pascià, supremo capo della Bulgaria. In questi casi conviene stare
in casa e tacere, perché i nostri fermani sono di mercanti, e non ci
autorizzano ad altro. Con prudenza non c’è nessun pericolo, seppure tutti
sappiano benissimo chi siamo”[32].
Le visite settimanali ai diversi villaggi,
oltre che faticose, risultano pure pericolose per la presenza di numerose bande
di delinquenti, che in quel periodo infestavano la zona; curioso quanto
racconta p. Ferreri riguardo al loro predecessore:
“Il mio predecessore P. Rocchi
Conventuale se ne andava da un luogo all’altro armato con pistole alla cintura,
insieme al suo servitore a cavallo, ma noi andiamo armati col Crocifisso sul
petto, sotto le vesti, e non abbiamo nessuna arma”[33].
“Prima dell’Avvento p. Giacomo si
trovava a Petikladents; tre turchi, venuti all’improvviso a cavallo da un
colle, bene armati, lo volevano legare e portare via, ma essendo presenti molte
persone, queste si opposero ed essi lo lasciarono libero, ma tornò a casa così
spaventato che ancora gli tremava il cuore in petto”[34]
Si impegnano anche, con semplicità, ad
insegnare ai ragazzi, quasi totalmente analfabeti, a leggere e a scrivere.
Vengono pure chiamati e consultati per l’assistenza sanitaria, vista la totale
mancanza di medici. Loro stessi sperimentano sulla propria pelle le malsane
condizioni di vita di questi posti, ammalandosi diverse volte:
“Grazie a Dio noi stiamo bene con
ottima salute, anche se in passato sia io sia il p. Francesco abbiamo sofferto
qualche malattia, ma anche senza medicine e senza medici ci siamo ristabiliti
perfettamente (…). La nostra abitazione è sottoterra, c’è sempre grande
umidità, e non si può conservare niente. Moltissime sono le notti intere che
bisogna vegliare per assistere i malati, e quando si va in altri villaggi ci
serviamo della terra come letto, e ogni volta che ci svegliamo abbiamo un nuovo
dolore, ora sul fianco, ora sulla spalla, ora da qualche altra parte, così che
molte volte conviene alzarsi e passeggiare intanto che passa il dolore”[35].
L’arrivo di questi primi missionari
passionisti, anche se sono solo in due, fa tirare un sospiro di sollievo a
Mons. Dovanlia, che trova in essi due validi collaboratori. Scrivendo a
Propaganda, ricorda così quel periodo:
“Quando nel 1782 arrivarono i due
padri passionisti miei missionari, io li ricevetti come due angeli mandati dal
Paradiso, tanto più che allora mi confidarono che non intendevano andarsene
più, ma che avrebbero servito tutta la vita una diocesi tanto bisognosa e quasi
distrutta. E veramente io non potrei desiderare migliori soggetti, pii, attenti
zelanti e caritatevoli”[36].
La stima del vescovo bulgaro verso i due
missionari italiani è riconosciuta e ricambiata anche da loro:
“In questo nostro monsignore ritroviamo
un affetto veramente paterno, tanta è la sollecitudine e la premura che ha di
servirci in tutti i nostri bisogni. Questo nostro monsignore vescovo ci ama
veramente come figli”[37]
In alcuni passaggi delle lettere dei
missionari si trovano elogi alle buone qualità dei bulgari:
“La gente di questo villaggio è molto
amorevole e affezionata al domine
(così chiamano il prete), e se volessimo qualche cosa basterebbe aprir bocca,
che danno volentieri”[38].
“Per grazia di Dio stiamo in buona
salute e contenti, perché ci troviamo con buona gente (…). Bestemmie e
spergiuri sono per loro termini sconosciuti. Pochi chiudono a chiave le loro
case, nessuno il granaio, perché non c’è pericolo che uno rubi all’altro”[39].
Non mancano però anche alcune problematiche,
legate alle tradizioni e alle superstizioni locali, che richiederanno una
tenace opera di educazione per i decenni a seguire; in alcune lettere dei
missionari successivi vengono redatti dei veri e propri elenchi di queste
usanze, molto utili per chi si interessa alla storia dei pauliciani[40].
Molto interessante è poi la lettera di p.
Giacomo del 25 giugno 1783, nella quale racconta dettagliatamente le usanze
matrimoniali nei villaggi cattolici. Le questioni inerenti ai matrimoni,
occuperanno poi molto spazio nei decenni successivi, sia perché capitano spesso
i casi di matrimoni tra consanguinei, essendo in prevalenza i matrimoni
contratti tra abitanti cattolici dello stesso piccolo villaggio, sia perché ad
ogni matrimonio misto (tra una parte cattolica e l’altra ortodossa) sorgevano
malintesi, liti, denunce varie.
Agli inizi di ottobre del 1783 p. Giacomo va a
Bucarest da mons. Dovanlja, per accompagnarlo nella annuale visita pastorale
alla diocesi. Ma il vescovo, circolando voci di sommosse in Bulgaria,
inizialmente non vuole partire e desidera trattenere a Bucarest pure il
passionista. Alla fine però partono per la visita[41].
Alla fine del 1783, nella sua annuale
relazione a Propaganda Fide, mons. Dovanlia descrive così i due missionari:
“Nel villaggio di Trencioviza mi son
fermato una settimana con i due Padri Passionisti, i quali, sebbene nell’estate
passata sono stati ammalati, adesso stanno bene di salute, si stanno
perfezionando nella lingua bulgara e visitano spesso i villaggi loro affidati”[42].
Nel 1786, con il ritorno di don Mattia
Razdilovich[43]
da Vienna e la decisione di don Stefano Lupi di tornare da Russe in un
villaggio, mons. Dovanlia ridistribuisce gli incarichi in Diocesi:
“Crescendo dunque i missionari nella
diocesi, devo fare altre disposizioni circa la loro residenza, e disporli in
maniera che possano sussistere. In Trenciovitza continuerà a risiedere il
passionista p. Francesco Ferreri, al quale si unirà don Mattia Razdilovich, e
questi due avranno la cura di Tranciovitza, Lagheni, Varnapolzi e Butovo. Il passionista
p. Giacomo Sperandio risiederà in Oresh, ed avrà la cura di Oresh e di
Peticladens, in compagnia dell’anziano don Stefano Lupi (…). Don Nicola Zilvi
continuerà a stare a Belene nella casa dei genitori”[44].
Il vescovo affida alle loro cure anche due
piccole comunità cristiane di bulgari emigrati al di là del Danubio nelle vicinanze di Turnu
Magurele: dodici famiglie a Visciora (l’attuale Viişoara)
e sette famiglie a Flamanda (antico nome romano di
Ciuperceni)[45].
A questo periodo il p. Ardoino fa risalire la
richiesta di mons. Dovanlia di altri sacerdoti in aiuto per la povera diocesi a
lui affidata, ed in particolare insiste per avere ancora Missionari
Passionisti, ma l’imminente guerra che sta per scatenarsi blocca questo nuovo
invio:
“Mons. Dovanlia, molto soddisfatto per
aver avuto collaboratori così laboriosi e così zelanti, i quali riparassero le
rovine del quasi abbandonato suo gregge, esultava di gioia e rese una lunga e
meritevole testimonianza scrivendo una dettagliata relazione alla Sacra
Congregazione di Propaganda, chiedendo allo stesso tempo altri Padri del
medesimo istituto, affinchè moltiplicati gli operai evangelici, si potesse
coltivare più agevolmente un terreno che sotto le loro mani cominciava già a
produrre frutti abbondanti”[46].
Nel gennaio del 1788, sollecitati con diverse
lettere dal vescovo ad abbandonare la Bulgaria a causa della guerra di Russia e
Austria contro la Turchia, in quanto la validità del firmano cessava in tempo
di guerra, anticipano il rientro in Italia. Se il viaggio di andata fu lungo e
faticoso, quello di ritorno rischia addirittura di diventare tragico.
Il 20 gennaio, domenica di Settuagesima, i due
Passionisti si recano a Belene per visitare don Nicola Zilvi, ammalato, e poi
passano in barca il Danubio il martedì seguente, recandosi a Flamanda per
confessare i fedeli e fare un po’ di catechismo. La domenica successiva vanno a
Visciora per fare lo stesso, e poi in tre giornate di cammino si recano a
Bucarest. Trovano la città piena di soldati turchi e riescono ad incontrare
mons. Dovanlia, molto ammalato, il quale li invita a tornare in Italia. Essi
partono da Bucarest insieme ad una carovana di altri profughi, ma dopo quattro
giorni di cammino, nel gelido inverno, nei pressi di Pitesti vengono arrestati
insieme ad un francescano e ad altre undici persone e messi agli arresti
domiciliari in un’osteria.
Il 24 febbraio, con un carro scortato da 14
soldati, vengono trasferiti nel quartiere Dudeşti di Bucarest. La
prospettiva e la paura che circola anche tra gli altri prigionieri è quella di
essere portati in Turchia e venduti come schiavi. Ma le pressioni diplomatiche
dell’Impero Asburgico riescono a far liberare tutti i trattenuti, e così il 23
marzo, giorno di Pasqua, parte da Bucarest una carovana di 420 persone, tra cui
i nostri due passionisti, sistemate su 180 carri, ed a arrivano a Kronstadt
(l’attuale Braşov) dopo 12 giorni, dove sostano una settimana. Da qui poi
passano a Sibiu il 14 aprile e quindi ad Alba Iulia, dove restano ospiti nel
convento dei Francescani, sperando nella cessazione della guerra per rientrare
in Bulgaria. Ma non arrivando la pace, con il permesso di Propaganda Fide
rientrano in Italia nel settembre 1788, passando da Budapest e Vienna. Arrivano
in Italia nel settembre del 1788[47].
Dal 1788 al 1793 non ci sono passionisti in
Bulgaria.
P. Francesco Ferreri tornerà in Bulgaria nel
1793.
P. Giacomo Sperandio invece non tornerà più.
Svolgerà l’incarico di Superiore nel convento di Soriano e nella Casa
Generalizia dei Santi Giovanni e Paolo a Roma, dove rimarrà a custodire il
convento dopo la soppressione napoleonica degli istituti religiosi del 1810 e
dove morirà il 24 gennaio 1811.
[1] Cfr. Relazione di mons. Dovanlia, risalente
all’ottobre 1781, conservata in: ASPF, SC Bulgaria e Vallacchia, vol. 7, ff.
134-137.
[2] Bulgaro
nato a Belene. Studiò a Roma presso il Collegio Urbano di Propaganda Fide; il
29 aprile 1796 fu nominato Vicario Apostolico di Sofia. Muore a Belene il 13
dicembre 1800 e qui viene sepolto.
[3] In AGCP è
conservato un suo piccolo diario manoscritto. P. Rocchi, uomo di grande
esperienza e zelo apostolico, dopo aver lavorato in Valacchia, Bulgaria e
Transilvania, dal 1784 in poi sarà Prefetto della Missione di Moldova,
nell’attuale Romania.
[4] Prefetto
di Propaganda Fide dal 1780 al 1793.
[5] Cfr. Annali § 675, p. 301.
[6] Annali, § 707, p. 326.
[7] Cfr. Annali, § 736, p. 339.
[8] Cfr. Annali, § 684, p. 308.
[10] Cfr.
Annali, § 736, p. 339.
[11] Cfr.
Annali, § 1090, p. 464.
[12] Cfr.
Annali, § 1098, p. 467.
[13]Giuseppe Garampi (1725-1792). Nato a
Rimini, fu prefetto dell’Archivio Segreto Vaticano, Nunzio Apostolico in Polonia
e Austria (cfr. Annali, § 495, p. 228). Il 26 gennaio 1767 è lui che benedice
la cappella del nuovo Ospizio dei Passionisti in Roma, donato da Antonio
Frattini (cfr. Annali, § 505, p. 231). Nel 1769 fu incaricato dal Papa di
esaminare le Regole dei Passionisti (cfr. Annali, §§ 540-548, pp. 244-248). Fu
vescovo di Montefiascone e Coneto. Creato cardinale nel concistoro del 14
febbraio 1785, il 4 aprile 1786 prende possesso come Titolare della Basilica
dei Santi Giovanni e Paolo, nella quale è sepolto (cfr. Annali, §§ 1027-1028, pp. 439-440; Platea GP II, 63). Lo incontreremo spesso citato nelle lettere qui
pubblicate.
[14] Annali, §
1108, p. 469.
[15] Annali, §
1123, p. 473.
[16] Annali, §
1130, p. 475.
[17] Annali, §
1147, p. 478.
[18] Annali,
§§ 1150-1153, pp. 478-479.
[19] Annali, §
1156, p. 480.
[20] Annali, §
1173, p. 484; § 1180, p. 486.
[21] Annali, §
1204, p. 492.
[22] Annali, §
1207, p. 493.
[23] Annali, §
1220, p. 497.
[24] Cfr. Lettera di p. Francesco Ferreri del
14/10/1781; in essa racconta che l’unico bagaglio è l’abito che portano,
dormono per terra, hanno solo una camicia di ricambio e una piccola somma di
denaro ricevuta da Propaganda Fide. P. Rocchi, inviato da mons. Dovanlia a
Bucarest per accogliere i nuovi arrivati, scrive: “Li trovai privi dei
necessari Fermani, onde si vede che senza le debite e necessarie disposizioni
si spediscono i poveri Ministri Apostolici in paesi barbari”; Cfr. Diario P. Fedele Rocchi, AGCP A 143, 1,
f.17.
[25] La
relazione del viaggio dei primi due missionari si trova pubblicata in: Annali della Congregazione della SS. Croce e
Passione, Roma 1967, pp. 357-359. Ivi,
pp. 369-375, è pubblicata pure la lettera dei due missionari del 14 aprile
1782. Altre lettere di questi due primi missionari sono pubblicate in: L.
Miletich, Nouveaux documents sur
l’histoire des Bulgares-pauliciens, Sofia 1905, pp. 88-108. La loro
attività è poi raccontata nella Lettera
di p. Carlo Romano del 10/08/1841, pubblicata in RSSP 32, pp. 49-67.
[26] Cfr. Lettera di p. Francesco Ferreri del
29/10/1781.
[27] Cfr. Lettera di p. Francesco Ferreri del
15/04/1782.
[28] Cfr. Lettera di p. Giacomo Sperandio
dell’11/05/1782.
[29] Cfr. Lettera di p. Giacomo Sperandio del
22/05/1782.
[30] Cfr. Lettera di p. Giacomo Sperandio del
09/05/1783.
[31] Cfr. Lettera di p. Francesco Ferreri del
01/06/1782.
[32] Cfr. Lettera di p. Francesco Ferreri del
06/03/1783.
[33] Cfr. Lettera di p. Francesco Ferreri del
01/06/1782.
[34] Cfr. Lettera di p. Francesco Ferreri del
12/03/1786.
[35] Cfr. Lettera di p. Giacomo Sperandio del
08/12/1784.
[36] Cfr. Lettera di mons. Pavel Dovanlia in: SC,
Bulgaria e Vallachia, vol. 7, f. 372.
[37] Cfr. Lettera di p. Giacomo Sperandio del
01/04/1787.
[38] Cfr. Lettera di p. Francesco Ferreri del
01/06/1782.
[39] Cfr. Lettera di p. Francesco Ferreri del
18/02/1784.
[40] Molto
interessante è l’elenco e la descrizione di questi abusi contenuti nella Lettera di p. Matteo Baldini del 25
febbraio 1828, il quale appunto fa risalire questa opera educativa ai primi due
missionari.
[41] Cfr. Lettera di p. Francesco Ferreri del
18/02/1784.
[42] Cfr. Lettera di mons. Pavel Dovanlia del
04/12/1783, in: SC, Bulgaria 1773-1797, v. 7, f. 153.
[43] Bulgaro,
nativo di Trenciovitza, aveva studiato a Roma nel Collegio di Propaganda.
[44] Cfr. Lettera di mons. Pavel Dovanlia del
11/12/1786, in: SC, Bulgaria 1773-1797, v. 7, ff. 192-193.
[45] Cfr. Lettera di p. Filippo Squarcia in: L.
Miletich, Les Bulgares-pauliciens,
Sofia 1903, p. 326.
[46] Cfr. Lettera di p. Massimo Arduino del
10/08/1841.
[47] Cfr. Lettera di p. Francesco Ferreri del
16/04/1788; Lettera di p. Giacomo
Sperandio del 24/04/1788; Lettera di
p. Giacomo Sperandio del 08/09/1788.
Nessun commento:
Posta un commento