1 maggio 2012

Първите мисионери-пасионисти в България, сътрудници на монс. Дуванлия в Никополската Епархия (1782-1788))


p. Francesco Maria del Divino Amore (Ferreri)

Oggi è il 230° anniversario dell'arrivo dei Missionari Passionisti in Bulgaria. Questa mattina, con alcuni amici, ci siamo radunati a Tranciovitza, dove nella chiesa di S. Michele Arcangelo, patrono della Diocesi di Nicopoli, li abbiamo ricordati.

Avevo già parlato di questi pionieri nel post Trenciovitza 1782, culla dei Passionisti in Bulgaria. Propongo ora qui una parte (in bulgaro e in italiano) dell'introduzione al libro che sto scrivendo, e che probabilmente verrà stampato nel prossimo autunno; in questo libro pubblicheremo circa 200 documenti originali (per la maggior parte inediti) risalenti al periodo 1780-1805.


През 1781 г. броят на католиците от западен обред в Северна България е 2053 – около 300 семейства, концентрирани в 7 населени места: 613 католици в Белене, 425 – в Лъжене (Малчика), 334 – в Ореш, 313 – в Трънчовица, 172 – във Варнополци, 166 – в Петокладенци, 30 – в Бутово. Освен тези общности, наследници на павликяните, обърнати във вярата от босненски францисканци в началото на 17 в., съществуват други по-малки групи католици с различен произход: в Русе, например, са известни 6 католически семейства на търговци (28 души), дошли от Рагуза (Дубровник), а на други католици, все от Рагуза, е посветена специална капела във Велико Търново.[1]

Никополският епископ, монс. Павел Дуванлия, разполага само с двама свещеници, за да обслужват всички тези български католици: мирския свещеник дон Никола Зилви[2] и конвентуалецът о. Феделе Роки[3], изявил желание да напусне. Ето защо, епископът настоява пред Конгреганция Propaganda Fide в Рим, отговаряща за Епархията, да изпрати няколко свещеника, които да гарантират на християнските общности минимален религиозен живот, тоест литургия и вероучение.
Отсъствието на духовници е обявена и призната за огромно затруднение  през целия 17 век и присъства неизменно в докладите на римсите визитатори. Този проблем се дължи както на намаленото присъствие на францисканците в България, така и на тежкия удар, нанесен на Католическата църква след погрома на въстанието в Чипровец (1688 г.).
В онези години биват изпратени няколко млади българи в семинариите на Пропаганда Фиде в Рим и Анкона, а в средата на 1700-та в България пристигат мисионери от новата конгрегация на Св. Йоан Кръстител. Въпреки всичко, свещениците са малко и недостатъчни, за да гарантират постоянно присъствие във всяка една общност.

p. Giacomo delle SS.me Piaghe (Sperandio)
Настоятелността на монс. Дуванлия дава резултат - Префектът на Пропаганда Фиде, кардинал Леонардо Антонели[4] се обръща към супериора на младата Конгрегация на отците Пасионисти – Джамбатиста Горезио с молба да изпрати двама свещеници в България. Молбата бива удовлетворена, тъй като е в унисон с някои от основополагащите елементи в харизмата на Пасионистите – освен вярност към Църквата и Папата, за тях, жизненоважни са проповядването и пасторалната дейност сред бедните народи, лишени от свещеници. Определени за мисията са отците Джакомо Сперандио и Франческо Мария Ферери, които, след успешно преминаване на доктриналния изпит пред специалната Комисия на Пропаганда Фиде, се отправят на път от Рим на 28 юли 1781 г., с назначение ad tempus за 7 години.
Двамата италианци заминават набързо, без да са подготвени, без багаж и разрешение да влязат в Османската Империя.[5]
Първата спирка, която ще се превърне в традиция за много мисионери след тях, е Светилището Санта Каза в Лорето, където посвещават мисията си на Св. Божия Майка.[6]
На 7 август отплават от Анкона към Дунав. След като пресичат Хърватия, Трансилвания и Влахия, пристигат в Букурещ края на септември и остават за няколко месеца, за да получат разрешение за пребиваване в България. Възползват се от времето, за да учат български език.[7]
Докато са в Румъния, се срещат няколко пъти с о. Феделе Роки и монс. Дуванлия, за да уточнят модела на пасторална работа:
„Монсиньор епископът ни попита дали искаме да живеем заедно с него в Трънчовица. С удоволствие приех. Повери ни четири села, като последното е на осем часа път пеша по опасен маршрут. На празници, единият от нас ще остане в къщи, а другият ще обикаля селата.” [8]
С помощта на австрийския посланик в Константинопол, най-накрая пристига Ферманът на Султана, който разрешава влизането на „италиански търговец и френският му слуга”.
Важно свидетелство за първите дни на новата мисия са първите две писма, написани до Генералния Супериор на Пасионистите: едното – на о. Сперандио от 22 май 1782 г., а другото – на о. Ферери – от 1 юни 1782 г.
След двудневен път с каруца от Букурещ, стигат Дунав, а след още половин час път с лодка, за пръв път стъпват на Българска земя в Свищов на 29 април 1782 г. Паметно е посрещането им от едно православно семейство:
“Заведоха ни в къщата на един Гръцки Господин, който, въпреки че е с различна религия, с достойнство прие в къщата си католически мисионери. Цялото му семейство ни посрещна много сърдечно. Нагостиха ни и ни приютиха. На следващата сутрин, същия господин ни намери каруца, с която да тръгнем към Ореш – първото село от нашата Епархия”[9].
В Ореш се срещат с дон Никола Зилви – единственият останал свещеник в Епархията, който ги информира за положението на българите-католици. На следващия ден, 1 май, пристигат от Трънчовица четирима мъже с две каруци, които ги отвеждат в самото село.
“Когато пристигнахме в нашия дом, видяхме целия народ, събрал се да ни посрещне в двора. Всички искаха да целунат ръцете ни. След половин час ни помолиха да кажем вечернята, т.е. Броеницата. И аз, за да им се харесам, започнах веднага, на български език, но, недоверявайки се на познанията ми, си взех и книжката, която писах в Букурещ. След молитвата вечеряхме – поне 24 души и всеки беше донесъл по нещо. Същото се повтори и следващата вечер. На сутринта ни доведоха две деца за кръщение – едното, родено предния ден, а другото – преди два дни. Кръстих ги незабавно... На Възнесение, според местните обичаи, отидох след Литургията с целия народ да благословя нивите, а о. Франческо отиде в другото село, за да направи същото. В осмината на Възнесение, посетихме и други две села, отново за да благословим нивите, а там, католиците ни очакваха нетърпеливо... Благодаря на Бог, започваме да се справяме с езика – ние разбираме тях, а те нас.”[10]
Всяка вечер, заедно с верните молят Броеницата, пеят Литанията, провеждат кратко вероучение и завършват с благослов и целуване на Разпятието.
Двамата мисионери живеят в къща с три стаи – първата, пригодена за публична капела, втората – за кухня, а третата – за спално помещение. За да се изхранват, поддържат зеленчукова градина и отглеждат пилета. Пасторалната им дейност включва отслужване на литургия рано сутрин, за да не безпокоят турците, посещения по график на различните села и честване на Евхаристията в обори, проповеди, изповеди, вероучение, посещение на болните:
“Нашите дейности са: всеки ден казваме литургия, на която винаги присъстват хора, всяка вечер – Броеница, а за край пеем песен на български. В неделя обясняваме Евангелието и се молим заедно, след което всички си тръгват, с изключение на девойките, които остават за вероучение. След обяд викаме на вероучение децата. Всяка неделя един от нас остава в селото, а другия, посещава другите села, по едно всяка седмица...Освен в Трънчовица, във всички останали села, литургии се отслужват в оборите.”[11]
В самото начало, турските власти не са обезпокоявали мисионерите, заради дейността им, не се споменават никакви конфликти:
“Тук, в Трънчовица няма турци, освен субашията, който управлява, но без да ни пречи – затваря очи и ни оставя на спокойствие да изпълняваме службата си.”[12]
“Досега, благодаря на Бог, никой не ни притеснява заради нашата служба. Все пак, трябва да сме нащрек, когато в селата идват представители на властта и най-вече, когато дойдат войниците на пашата – върховният управник на България. В тези моменти, е най-добре да си стоим мълчаливо вкъщи, тъй като нашите фермани са търговски и не ни позволяват да се занимаваме с друго. Ако внимаваме, няма да се изложим на опасност, въпреки че всички са наясно, кои сме всъщност ние.”[13]
Седмичните посещения в различни села, освен че са изтощителни, са и опасни, заради многобройните престъпни банди, опериращи в зоната. Любопитни факти посочва о. Ферери за своя предшественик:
“Моят предшественик о. Роки, конвентуалец, се придвижваше от едно място на друго, с оръжие в колана и винаги беше придружаван от помощник с кон, а ние сме въоръжени само с разпятието на гърдите си, под одеждите ни и нямаме никакво оръжие.”[14]
Преди Адвента, о. Джакомо беше в Петокладенци. Ненадейно се появили трима турци на коне, добре въоръжени и се опитали да го заловят, но тъй като присъствали много хора, които им се опълчилит, го оставили на мира. Върна се у дома така изплашен, че сърцето му щеше да изкочи от гърдите.”[15]
С доброта и желание се заемат да обучават децата и младежите, в по-голямата си част – неграмотни. Викат ги, при нужда и за болнична помощ, заради остъствието на лекари. Самите те страдат и изпитват върху себе си последиците от лошите условия на живот. Разболяват се често:
“Благодаря на Бог, че сме добре и в отлично здраве, въпреки, че преди време и аз, и о. Франческо изстрадахме някоя и друга болест, но дори без лекарства и лекари, успяхме да се възстановим напълно... Нашето жилище е под земята, влагата е голяма и не можем да запазим нищо. Колко нощи не сме спали, за да помагаме на болните, а когато отиваме по другите села, спим на земята, а всяко събуждане, събужда нова болежка – я рамо, я страна, я някоя друга част от тялото. Понякога е по-добре да станем и да се раздвижим, докато отмине болката.”[16]
Голямо облекчение за монс. Дуванлия е идването на свещениците. Въпреки че са само двама, епископът открива в тяхно лице верни сътрудници. В посмо до Пропаганда Фиде, той споделя:
“Когато през 1782 г. дойдоха двамата отци-пасионисти, мои мисионери, ги приех като два ангела, изпратени от Рая, особено, когато ми довериха, че нямат намерение да си тръгнат, а ще останат в епархията – така нуждаеща се, така разрушена – през целия си живот. Не съм и мечтал за по-добри свещеници, благочестиви, ревностни, внимателни, милосърдни.”[17]
Двамата италиански мисионери също оценяват признателността на българския епископ към тях:
“Срещаме бащина обич в лицето на нашия епископ, голяма е загрижеността и вниманието, с което ни обгрижва. Обича ни като истински негови чеда.”[18]
В някои от писмата си мисионерите изразяват похвала за добрите качества на българите:
“Хората в селото са много обичливи и привързани към домина (така наричат свещеника) , а ако желаем нещо, необходимо е само да отворим уста и вече го имаме.”[19]
“По божие благоволение сме доволни и в добро здраве, защото сме заобиколени от добри хора... Не познават богохулствата и лъжесвидетелството. Малко от тях заключват домовете си, никой не заключва житницата си, защото няма опасност да се открадне нещо.”[20]
Не липсват, естествено, някои проблеми, породени от привързаността към традициите, местните обичаи и ритуали, изискващи упоритост във възпитателното дело и последователност в течение на годините. Другите мисионери, дошли в последствие, описват надълго и нашироко тези привички, които са с голямо значение за всички, които се интересуват от историята на павликяните.[21]
Заинтригуващо е писмото на о. Джакомо от 25 юни 1783 г., в което разказва подробно брачните обичаи в католическите села. Въпросите, отнасящите се до венчавките са дискутирани и през следващите деситилетия, било то, защото са чести случаите на брак между кръвни роднини, заради практикуването на уговорени бракове между католиците от едно и също населено място, било то заради смесените бракове (между католици и православни), които провокират неразбиране, разпри и ред оплаквания.
В началото на октомври 1783 г. о. Джакомо посещава монс. Дуванлия в Букурещ и го придружава по време на годишната му пасторална обиколка в Епархията. Епископът, чул слуховете за размирици в България, решава да не замине и желае да задържи при себе си и пасиониста. В крайна сметка, обиколката е осъществена.[22] В годишния си доклад до Пропаганда Фиде, в края на 1783 г., монс. Дуванлия разказва за двамата мисионери:
“В село Трънчовица останах една седмица при двамата Отци Пасионисти, които, въпреки че лятото са били болни, сега са в добро здраве, усъвършенстват българския език и често посещават поверените им села.”[23]
През 1786 г, със завръщането на дон Матия Раздович[24] от Виена и след решението на дон Стефано Лупи от Русе да се премести в едно от селата, монс. Дуванлия преразпределя назначенията в Епархията:
“По-големият брой мисионери в епархията, ме кара да преразпределя техните назначения по възможно най-добрия начин. В Трънчовица ще остане пасионистът – о. Франческо Ферери, а към него ще се присъедини и дон Матия Раздилович, за да се грижат за Трънчовица, Лъжене (Малчика), Варнаполци и Бутово. Пасионистът о. Джакомо Сперандио ще отиде в Ореш, за да поеме както Ореш, така и Петокладенци, заедно с възрастния дон Стефано Лупи...Дон Никола Зилви ще остане в Белене, в дома на родителите си.”[25]
Епископът поверява на тях грижата за две малки християнски общноста от българи, емигрирали отвъд Дунава, близо до Турну Магуреле – дванайсет семейства във Вишоара (днешен Viişoara) и седем семейства във Фламанда (с антично римско име Ciuperceni)[26].
В този период о. Ардоино удовлетворява молбата на монс. Дуванлия за допълнителни мисионери в помощ на бедната епархия, която му е поверена. Епископът настоява да му бъдат изпратени мисионери-пасионисти, но задаващата се война възпрепятства тяхното идване.
 “Монс. Дуванлия, доловен от сътрудниците си, така усърдни и ревностни, че успяха да съберат останките на това почти изоставено негово стадо, ликуваше от радост и затова написа заслужено свидетелство, подробен отчет за Св. Конгрегация на Пропагандата, като посочи и искането си за други Отци от същия орден, та да се увеличат евангелските работници, за да обработят по-лесно терена, който благодарение на ръцете им вече започва да дава изобилен плод.”[27]
През януари 1788 г., подтикнати да напуснат България, чрез многобройни писма от епископа, заради войната, която Русия и Австрия са обявили на Турция и заради факта, че ферманът, с който разполагат не е валиден по време на война, свещениците преждевременно тръгват за Италия. Ако пътят им към България е бил дълъг и труден, то този наистина рискува да стане трагичен.
На 20 януари, неделя на Сетуагезима, двамата Пасионисти се отправят към Белене, за да посетят болния дон Никола Зилви, а във вторник преминават Дунав с лодка и отиват във Фламанда, за да изповядват и да проведат вероучение. Следващата неделя са вече във Вишора, отново, за да изповядват и да обучават, а оттам, след тридневен път, пристигат в Букурещ. Градът е пълен с турски войници, но успяват да се срещнат с монс. Дуванлия, който е много болен и ги приканва да се завърнат в Италия. Тръгват от Букурещ заедно с други бежанци, но след четири дни път в мразовитата зима, в покрайнините на Питещи биват арестувани заедно с един францисканец и други единайсет души и отведени в една гостилница, която се превръща в техен затвор.
На 24 февруари, придружени от 14 войници, са преместени в квартал Дудещи в Букурещ. Опасенията и страховете на всички затворници са свързани с възможното им откарване в Турция и продаването им като роби. Благодарение на дипломатическия натиск, от страна на Хабсбургската Империя, всички затворници са освободени и на 23 март, ден след Възкресение Христово, керван от 420 души, между които и двамата пасионисти, разпределени в 180 каруци, потегля от Букурещ, след 12 дни пристига в Кронстадт (днешен Брашов). След една седмица отпътуват за Сибиу – на 14 април, оттам – за Алба Юлия, където отсядат в манастира на Францисканците, силно надявайки се в положителния изход на войната и възможността да се завърнат в България. Ситуацията не се развива, според техните очаквания и те, след разрешение от Пропаганда Фиде, през септември 1788 г.се завръщат в Италия през Будапеща и Виена.[28]
От 1788 до 1793 г. няма представители на пасионистите в България.
О. Франческо Ферери ще се завърне в България през 1793 г.
О. Джакомо Сперандио остава в Италия като Супериор в Манастира в Сориано и в Генералната Къща „Св.Св. Йоан и Павел” в Рим. Остава там и след наполеоновата забрана за религиозните институти от 1810 г. Умира на 24 януари 1811.

[1] Вж. Доклад на монс. Дуванлия от м.октомври 1781 г., съхраняван в Архив Текстове, отнасящи се до Конгреси, България 7, ff. 134-137.
[2] Българин, роден в Белене. Учи в Урбанския Колеж на Пропаганда Фиде в Рим. На 29 април 1796 г. е назначен за Апостолически Викарий в София. Умира и бива погребан в родното си място на 13 декември 1800 г.
[3] В AGCP се съхранява негов ръкописен дневник. О. Роки – с богат опит и ревностен в апостолата, след като работи във Влахия, България и Трансилвания, е назначен за Префект на Мисията в Молдова, Румъния, през 1784 г.
[4] Префект на Пропаганда Фиде от 1780 до 1793.
[5] Вж. Писмо на о. Франческо Ферери от 14 октомври 1781 г. Пише, че единственият им багаж е дрехата, която носят, че спят на земята и имат само една риза за смяна, както и малка сума пари от Пропаганда Фиде.
По молба на монс. Дуванлия, о. Роки посреща двамата свещеници в Букурещ: „Не разполагаха с необходимите фермани, вижда се ясно, че папските служители са изпратени във варварските страни без да са снабдени с нужните разпоредби” Вж. Дневник на о.Феделе Роки, AGCP A 143, 1, f.17.
[6] Докладът за пътуването на първите двама мисионери е публикувано в Annali della Congregazione della SS. Croce e Passione, Roma 1967, pp. 357-359. Ivi, pp. 369-375, публикувано е и писмото им от 14 април 1782 г. Други писма на двамата свещеници са публикувани в: Л. Милетич. Nouveaux documents sur lhistoire des Bulgares-pauliciens, Sofia 1905, pp. 88-108.  За дейността им пише и о. Карло Романо в писмо от 10 август 1841 г., публикувано в RSSP 32, pp. 49-67.
[7] Вж. Писмо на о. Франческо Ферери от 29 октомври 1781 г.
[8] Вж. Писмо на о. Франческо Ферери от 15 април 1782 г.
[9] Срв. Писмо на о. Франческо Ферери от 15 април 1782 г.
[10] Вж. Писмо на о. Джакомо Сперандио от 22 май 1782 г.
[11] Вж. Писмо на о. Джакомо Сперандио от 09 май 1783 г.
[12] Вж. Писмо на о. Франческо Ферери от 1 юни 1782 г..
[13] Вж. Писмо на о. Франческо Ферери от 6 март 1783 г..
[14] Вж. Писмо на о. Франческо Ферери от 1 юни 1782 г..
[15] Вж. Писмо на о. Франческо Ферери от 12 март 1786 г.
[16] Вж. Писмо на о. Джакомо Сперандио от 8 декември 1784 г..
[17] Вж. Писмо на монс. Павел Дуванлия вAPSR, Bulgaria 1773-1797, vol. 7, f. 372.
[18] Вж. Писмо на о. Джакомо Сперандио от 1 април 1787 г.
[19] Вж. Писмо на о. Франческо Ферери от 1 юни 1782 г..
[20] Вж. Писмо на о. Франческо Ферери от 18 февруари 1784 г.
[21] Интересен е списъкът и описанието на тези злоупотреби, съдържащ се в Писмо на о. Матео балдини от 25 февруари 1828 г., с което именно поверява възпитателно дело на първите двама мисионери.
[22] Вж. Писмо на о. Франческо Ферери от 18 февруари 1784 г.
[23] Вж. Писмо на монс. Павел Дуванлия от 4 декември 1783 г., в:APSR,Bulgaria 1773-1797, v.7, f.153.
[24] Българин, роден в Трънчовица, учил в Колежа на Пропагандата в Рим.
[25] Вж. Писмо на монс. Павел Дуванлия от 11декември 1786г., в: APSR, Bulgaria 1773-1797, v. 7, ff. 192-193.
[26] Вж. Писмо на о. Филипо Скуарча в: L. Miletich, Les Bulgares-pauliciens, Sofia 1903, стр. 326.
[27] Вж. Писмо на о. Масимо Ардуино от 10 август 1841 г.
[28] Вж. Писмо на о. Франческо Ферери от 16 април1788 г.; Писмо на о. Джакомо Сперандио от 24 април 1788 г.; Писмо на о. Джакомо Сперандио от 8 септември 1788 г.

Gli inizi di una presenza (1781-1788)


Nel 1781 nella Bulgaria del Nord ci sono solo 2053 bulgari-cattolici di rito latino, circa 300 famiglie, concentrati in 7 paesi: 613 persone a Belene, 425 a Lagheni (Malcika), 334 ad Oresh, 313 a Trenciovitza, 172 a Varnapolzi, 166 a Petocladentzi, 30 a Butovo. Oltre a queste presenze consistenti, per la maggior parte discendenti degli antichi Pauliciani convertiti dai Missionari Francescani di Bosnia agli inizi del XVII secolo, ci sono anche altri piccoli gruppi di cattolici di origine diversa: ad esempio a Russe si contano 6 famiglie cattoliche (28 persone) composte da commercianti originari di Ragusa (Dubrovnik), mentre altri Ragusei sono attestati con una loro cappella a Veliko Ternovo[1].
Il vescovo bulgaro di Nicopoli, mons. Pavel Dovanlia, si ritrova con solo due sacerdoti disponibili per la cura di questi cattolici bulgari: il diocesano don Nicola Zilvi[2] ed il conventuale p. Fedele Rocchi[3], quest’ultimo in procinto di andarsene; per questo chiede ripetutamente alla Congregazione di Propaganda Fide di Roma, da cui dipende la Diocesi, l’invio di alcuni sacerdoti per poter garantire alle comunità cristiane il minimo della vita religiosa, cioè liturgia e catechesi.
Questa carenza di clero è attestata e rilevata come un grosso problema durante tutto il XVIII secolo, e ritorna come un ritornello abituale in tutte le relazioni mandate dai visitatori a Roma. Ciò è dovuto da una parte al declino della presenza in Bulgaria dei Francescani, dall’altro al duro colpo subito dalla Chiesa Cattolica dopo la famosa rivolta di Chiprovetz (1688).
Alcuni giovani bulgari in questi anni vengono comunque mandati a formarsi nei seminari di Propaganda Fide a Roma ed Ancona, così come verso la metà del ‘700 alcuni missionari italiani della nuova congregazione di S. Giovanni Battista (Battistini) verranno in Bulgaria; ma saranno sempre pochi e insufficienti a garantire la presenza di un sacerdote per ogni comunità.
Sotto l’insistenza di mons. Dovanlia a Roma le cose si muovono, ed il Prefetto di Propaganda Fide, il cardinal Leonardo Antonelli[4] chiede a padre Giambattista Gorresio, Superiore Generale della giovane Congregazione dei Chierici Scalzi della Passione di Gesù Cristo (Passionisti) la disponibilità di due sacerdoti per la Bulgaria.
La richiesta viene accettata, perché coincide con alcuni elementi fondamentali del carisma dei Passionisti: oltre alla fedeltà alla Chiesa e a Papa, per essi è essenziale la predicazione e il lavoro pastorale in mezzo alle popolazioni povere delle campagne prive di sacerdoti.
Vengono quindi designati i padri Giacomo Sperandio e Francesco Maria Ferreri i quali, dopo aver superato l’esame dottrinale della Commissione apposita di Propaganda Fide, partono da Roma il 28 luglio 1781, con un incarico ad tempus della durata di 7 anni.

Chi sono questi due missionari?
Francesco Maria del Divino Amore (Ferreri).
Nato a Levaldigi, frazione di Savigliano (Cuneo), il 14/10/1745.
Veste l’abito passionista il 23/12/ 1761. Professa il 23/12/1762.
Muore il 04/11/1813 (Cfr. Diario NE, n. 250).
Nel 1775 diventa superiore del convento di Ceccano[5].
Nel dicembre 1778 predica gli esercizi spirituali nel Seminario di S. Salvatore Maggiore (Rieti)[6].
Nel 1780 predica gli esercizi spirituali alla casa di penitenza di Corneto, a Marsigliana e Albarese[7].
 Nel 1792, lascia l’incarico di superiore del convento di S. Francesco dell’Anguillara per tornare in Bulgaria (cfr. Annali, § 1177, p. 485).

Giacomo delle SS.me Piaghe (Sperandio).
Nato a Carbognano (Viterbo) il 21/02/ 1749.
Veste l’abito passionista il 18/11/1764. Professa il 18/11/1765.
Muore il 24/01/1811 (Cfr. Diario NE, n. 233).
Nel 1776 partecipa alle Missioni Popolari a Todi, Vignanello, Soriano e Vetralla[8].
Nel 1777 partecipa alle Missioni Popolari di Calcata (diocesi di Civita Castellana) e di Canale e Monte Virginio (diocesi di Sutri)[9].
Nel 1780 predica gli esercizi spirituali al monastero di S. Lucia di Corneto[10].
Aveva un fratello, vicario generale della diocesi di Civita Castellana (cfr. Annali, § 842, p. 381).
Nel 1789, durante la quaresima predica gli esercizi spirituali all’Accademia ecclesiastica di Roma[11]. Da agosto ad ottobre partecipa a diverse missioni popolari in Abruzzo (Pescocanale, Canistro, Civita d’Antino, Civitella, La Meta, Morino, Rendinara e Roccavivi[12]
Nel 1790 lo troviamo a Corneto: “Il p. Giacomo delle Piaghe partì, dopo la settuagesima, da questo ritiro per Corneto, affine di dare gli esercizi spirituali, negli ultimi giorni di carnevale, alle nostre monache della Passione; indi nel tempo della quaresima, darli all’altro monastero di S. Lucia; dipoi a quei dell’ergastolo e, finalmente, fare i catechismi in quella cattedrale, per ordine dell’e.mo sig. card. Garampi[13], vescovo di Montefiascone e Corneto”[14]. Nel mese di settmbre predica invece nella missione di Zagarolo[15].
Nel gennaio 1791 partecipa alla missione di Bassano, diocesi di Sutri[16]; a novembre a quelle di Allumiere e Sutri[17]; a dicembre/gennaio a quelle di Valentano, Vetralla ed Arlena[18].
Nella quaresima del 1792 predica gli esercizi al collegio di Propaganda Fide[19]; successivamente partecipa alla missione popolare di Roccasecca, Terelle ed Atina, nella diocesi di Aquino[20].
Nel 1793 partecipa alla missione di Nemi[21].
Nel 1794 predica gli esercizi popolari ad Orbetello[22] e le missioni popolari in Abruzzo, a Rosciolo, Magliana, Massa e Cappelle[23].

Questi due italiani partono un po’ allo sbaraglio, senza bagaglio e senza aver neppure il permesso per poter entrare nell’Impero Ottomano[24].
La prima sosta, che diventerà tradizionale anche per molti missionari successivi, è presso il Santuario della Santa Casa di Loreto, per affidare la missione alla Santa Madre di Dio[25].
Il 7 agosto salpano da Ancona per Fiume. Dopo aver attraversato la Croazia, la Transilvania e la Valacchia, arrivano a Bucarest verso la fine di settembre. Qui passano diversi mesi, aspettando il permesso per poter entrare in Bulgaria e dedicandosi allo studio della lingua bulgara[26].
In questo periodo, oltre a p. Fedele Rocchi, incontrano più volte mons. Dovanlia, con il quale concordano le modalità del loro lavoro pastorale:
Monsignor vescovo ci ha chiesto se vogliamo stare insieme a Trenciovitza; ben volentieri ho accettato la proposta, e ci ha assegnati quattro villaggi, l’ultimo dei quali è distante 8 ore di cammino, su una strada poco sicura; nelle feste uno uscirà ad operare fuori, l’altro in casa[27].
Finalmente arriva da Costantinopoli, grazie all’interessamento dell’Ambasciatore imperiale austriaco, il Fermano del Sultano, che accordava l’ingresso come “mercante di Italia con un suo servitore Francese”.
Una importante testimonianza sui primissimi giorni di questa nuova missione sono le prime due lettere scritta da loro al Superiore Generale dei Passionisti, quella di p. Sperandio delll’11 maggio 1782 e quella del p. Ferreri del 1° giugno 1782.
Partiti da Bucarest, dopo due giorni di viaggio su un carro arrivano al Danubio e dopo mezz’ora di viaggio in barca mettono per la prima volta piede sulla terra bulgara a Svishtov, il 29 aprile del 1782. Molto significativa la prima accoglienza, fornita loro da una famiglia ortodossa:
Ci portammo alla casa di un Signore Greco, che pur di diversa religione, si degna di accettare in casa sua i missionari cattolici. Fummo accolti dal medesimo e da tutti della sua casa con dimostrazione grande di affetto. Ci diede una buona cena e un buon letto. E la mattina seguente, avendoci il medesimo trovato il carro, partimmo per Oresh, primo villaggio della nostra Diocesi[28].
Qui incontrano don Nicola Zilvi, l’unico prete rimasto in Diocesi, il quale li informa sulla situazione dei cattolici bulgari. Il giorno seguente, primo maggio, arrivano da Trenciovitsa quattro uomini con due carri che li accompagnano al suddetto paese.
Arrivati alla nostra casa, trovammo nel cortile di essa radunato tutto il popolo, che ci stava aspettando e tutti ci vollero baciare le mani. Dopo una mezz’ora ci venne chiesto di dire la vecerna, cioè il rosario. Ed io per compiacerli subito lo incominciai in lingua bulgara, ma non fidandomi di dirlo a memoria, presi il mio libro, scritto in Bucarest. Terminato il rosario venne la cena, e non fummo meno di 24 a tavola, avendo chi portato una cosa e chi un’altra, e lo stesso seguì la sera seguente. La mattina ci furono portati per battezzare due bambini, uno nato il giorno avanti e l’altro era da due giorni. E subito furono da me battezzati (…). Il giorno dell’Ascensione, secondo il costume di queste parti, andai dopo detta la messa con tutto il popolo a benedire le campagne, essendo andato il p. Francesco in un altro villaggio per fare lo stesso. E dentro questa ottava dell’Ascensione andremo negli altri due villaggi per benedire ugualmente le campagne, dove quei buoni cattolici ci stanno aspettando con gran desiderio (…). Grazie a Dio, iniziamo già a parlare in lingua bulgara, in modo che essi capiscono noi e noi capiamo loro[29].
Ogni sera insieme ai fedeli recitano il Rosario, cantano le Litanie, fanno una piccola catechesi e concludono con la benedizione e il bacio del Crocifisso.
I due missionari alloggiano in una casa interrata di tre stanze: una adibita a cappella pubblica, una come cucina e l’altra per dormire. Per mantenersi coltivano l’orto e tengono un pollaio. La loro attività pastorale consiste nel celebrare la messa al mattino presto, per non irritare i Turchi, nel visitare a rotazione i vari villaggi e celebrare l’Eucarestia nelle stalle, predicare, confessare, spiegare il catechismo, visitare gli ammalati:
Le nostre funzioni consistono in questo: ogni giorno diciamo la messa, e sempre viene un po’ di gente; la sera il Rosario, al termine del quale cantiamo qualche canzone spirituale, tutto in lingua bulgara; la domenica poi facciamo la spiegazione del vangelo, e alla fine si fanno le preghiere insieme; terminate queste la gente torna a casa, mentre restano tutte le zitelle per il catechismo; dopo pranzo si mandano a chiamare i ragazzi e le ragazze per lo stesso. Tutte le domeniche uno resta in casa e l’altro va ora in un villaggio ed ora in un altro (…). Eccettuato Trenciovitza, in tutti gli altri villaggi si fanno le funzioni nelle stalle[30].
In questo periodo iniziale le autorità turche lasciano lavorare i missionari e non si registrano conflitti con essi:
Qui a Trenciovitsa non ci sono turchi, ad eccezione del solo subascia che governa, il quale non ci da alcun fastidio, ma chiude gli occhi e ci lascia esercitare in pace il nostro ministero[31].
Finora grazie a Dio non abbiamo avuto alcun disturbo per l’esercizio del nostro ministero; tuttavia conviene stare attenti quando nei villaggi ci sono i ministri di giustizia e soprattutto i soldati del Pascià, supremo capo della Bulgaria. In questi casi conviene stare in casa e tacere, perché i nostri fermani sono di mercanti, e non ci autorizzano ad altro. Con prudenza non c’è nessun pericolo, seppure tutti sappiano benissimo chi siamo[32].
Le visite settimanali ai diversi villaggi, oltre che faticose, risultano pure pericolose per la presenza di numerose bande di delinquenti, che in quel periodo infestavano la zona; curioso quanto racconta p. Ferreri riguardo al loro predecessore:
Il mio predecessore P. Rocchi Conventuale se ne andava da un luogo all’altro armato con pistole alla cintura, insieme al suo servitore a cavallo, ma noi andiamo armati col Crocifisso sul petto, sotto le vesti, e non abbiamo nessuna arma[33].
Prima dell’Avvento p. Giacomo si trovava a Petikladents; tre turchi, venuti all’improvviso a cavallo da un colle, bene armati, lo volevano legare e portare via, ma essendo presenti molte persone, queste si opposero ed essi lo lasciarono libero, ma tornò a casa così spaventato che ancora gli tremava il cuore in petto[34]
Si impegnano anche, con semplicità, ad insegnare ai ragazzi, quasi totalmente analfabeti, a leggere e a scrivere. Vengono pure chiamati e consultati per l’assistenza sanitaria, vista la totale mancanza di medici. Loro stessi sperimentano sulla propria pelle le malsane condizioni di vita di questi posti, ammalandosi diverse volte:
Grazie a Dio noi stiamo bene con ottima salute, anche se in passato sia io sia il p. Francesco abbiamo sofferto qualche malattia, ma anche senza medicine e senza medici ci siamo ristabiliti perfettamente (…). La nostra abitazione è sottoterra, c’è sempre grande umidità, e non si può conservare niente. Moltissime sono le notti intere che bisogna vegliare per assistere i malati, e quando si va in altri villaggi ci serviamo della terra come letto, e ogni volta che ci svegliamo abbiamo un nuovo dolore, ora sul fianco, ora sulla spalla, ora da qualche altra parte, così che molte volte conviene alzarsi e passeggiare intanto che passa il dolore[35].

L’arrivo di questi primi missionari passionisti, anche se sono solo in due, fa tirare un sospiro di sollievo a Mons. Dovanlia, che trova in essi due validi collaboratori. Scrivendo a Propaganda, ricorda così quel periodo:
Quando nel 1782 arrivarono i due padri passionisti miei missionari, io li ricevetti come due angeli mandati dal Paradiso, tanto più che allora mi confidarono che non intendevano andarsene più, ma che avrebbero servito tutta la vita una diocesi tanto bisognosa e quasi distrutta. E veramente io non potrei desiderare migliori soggetti, pii, attenti zelanti e caritatevoli[36].
La stima del vescovo bulgaro verso i due missionari italiani è riconosciuta e ricambiata anche da loro:
In questo nostro monsignore ritroviamo un affetto veramente paterno, tanta è la sollecitudine e la premura che ha di servirci in tutti i nostri bisogni. Questo nostro monsignore vescovo ci ama veramente come figli[37]
In alcuni passaggi delle lettere dei missionari si trovano elogi alle buone qualità dei bulgari:
La gente di questo villaggio è molto amorevole e affezionata al domine (così chiamano il prete), e se volessimo qualche cosa basterebbe aprir bocca, che danno volentieri[38].
Per grazia di Dio stiamo in buona salute e contenti, perché ci troviamo con buona gente (…). Bestemmie e spergiuri sono per loro termini sconosciuti. Pochi chiudono a chiave le loro case, nessuno il granaio, perché non c’è pericolo che uno rubi all’altro[39].
Non mancano però anche alcune problematiche, legate alle tradizioni e alle superstizioni locali, che richiederanno una tenace opera di educazione per i decenni a seguire; in alcune lettere dei missionari successivi vengono redatti dei veri e propri elenchi di queste usanze, molto utili per chi si interessa alla storia dei pauliciani[40].
Molto interessante è poi la lettera di p. Giacomo del 25 giugno 1783, nella quale racconta dettagliatamente le usanze matrimoniali nei villaggi cattolici. Le questioni inerenti ai matrimoni, occuperanno poi molto spazio nei decenni successivi, sia perché capitano spesso i casi di matrimoni tra consanguinei, essendo in prevalenza i matrimoni contratti tra abitanti cattolici dello stesso piccolo villaggio, sia perché ad ogni matrimonio misto (tra una parte cattolica e l’altra ortodossa) sorgevano malintesi, liti, denunce varie.
Agli inizi di ottobre del 1783 p. Giacomo va a Bucarest da mons. Dovanlja, per accompagnarlo nella annuale visita pastorale alla diocesi. Ma il vescovo, circolando voci di sommosse in Bulgaria, inizialmente non vuole partire e desidera trattenere a Bucarest pure il passionista. Alla fine però partono per la visita[41].
Alla fine del 1783, nella sua annuale relazione a Propaganda Fide, mons. Dovanlia descrive così i due missionari:
Nel villaggio di Trencioviza mi son fermato una settimana con i due Padri Passionisti, i quali, sebbene nell’estate passata sono stati ammalati, adesso stanno bene di salute, si stanno perfezionando nella lingua bulgara e visitano spesso i villaggi loro affidati[42].
Nel 1786, con il ritorno di don Mattia Razdilovich[43] da Vienna e la decisione di don Stefano Lupi di tornare da Russe in un villaggio, mons. Dovanlia ridistribuisce gli incarichi in Diocesi:
Crescendo dunque i missionari nella diocesi, devo fare altre disposizioni circa la loro residenza, e disporli in maniera che possano sussistere. In Trenciovitza continuerà a risiedere il passionista p. Francesco Ferreri, al quale si unirà don Mattia Razdilovich, e questi due avranno la cura di Tranciovitza, Lagheni, Varnapolzi e Butovo. Il passionista p. Giacomo Sperandio risiederà in Oresh, ed avrà la cura di Oresh e di Peticladens, in compagnia dell’anziano don Stefano Lupi (…). Don Nicola Zilvi continuerà a stare a Belene nella casa dei genitori[44].
Il vescovo affida alle loro cure anche due piccole comunità cristiane di bulgari emigrati al di là del Danubio nelle vicinanze di Turnu Magurele: dodici famiglie a Visciora (l’attuale Viişoara) e sette famiglie a Flamanda (antico nome romano di Ciuperceni)[45].
A questo periodo il p. Ardoino fa risalire la richiesta di mons. Dovanlia di altri sacerdoti in aiuto per la povera diocesi a lui affidata, ed in particolare insiste per avere ancora Missionari Passionisti, ma l’imminente guerra che sta per scatenarsi blocca questo nuovo invio:
Mons. Dovanlia, molto soddisfatto per aver avuto collaboratori così laboriosi e così zelanti, i quali riparassero le rovine del quasi abbandonato suo gregge, esultava di gioia e rese una lunga e meritevole testimonianza scrivendo una dettagliata relazione alla Sacra Congregazione di Propaganda, chiedendo allo stesso tempo altri Padri del medesimo istituto, affinchè moltiplicati gli operai evangelici, si potesse coltivare più agevolmente un terreno che sotto le loro mani cominciava già a produrre frutti abbondanti[46].
Nel gennaio del 1788, sollecitati con diverse lettere dal vescovo ad abbandonare la Bulgaria a causa della guerra di Russia e Austria contro la Turchia, in quanto la validità del firmano cessava in tempo di guerra, anticipano il rientro in Italia. Se il viaggio di andata fu lungo e faticoso, quello di ritorno rischia addirittura di diventare tragico.
Il 20 gennaio, domenica di Settuagesima, i due Passionisti si recano a Belene per visitare don Nicola Zilvi, ammalato, e poi passano in barca il Danubio il martedì seguente, recandosi a Flamanda per confessare i fedeli e fare un po’ di catechismo. La domenica successiva vanno a Visciora per fare lo stesso, e poi in tre giornate di cammino si recano a Bucarest. Trovano la città piena di soldati turchi e riescono ad incontrare mons. Dovanlia, molto ammalato, il quale li invita a tornare in Italia. Essi partono da Bucarest insieme ad una carovana di altri profughi, ma dopo quattro giorni di cammino, nel gelido inverno, nei pressi di Pitesti vengono arrestati insieme ad un francescano e ad altre undici persone e messi agli arresti domiciliari in un’osteria.
Il 24 febbraio, con un carro scortato da 14 soldati, vengono trasferiti nel quartiere Dudeşti di Bucarest. La prospettiva e la paura che circola anche tra gli altri prigionieri è quella di essere portati in Turchia e venduti come schiavi. Ma le pressioni diplomatiche dell’Impero Asburgico riescono a far liberare tutti i trattenuti, e così il 23 marzo, giorno di Pasqua, parte da Bucarest una carovana di 420 persone, tra cui i nostri due passionisti, sistemate su 180 carri, ed a arrivano a Kronstadt (l’attuale Braşov) dopo 12 giorni, dove sostano una settimana. Da qui poi passano a Sibiu il 14 aprile e quindi ad Alba Iulia, dove restano ospiti nel convento dei Francescani, sperando nella cessazione della guerra per rientrare in Bulgaria. Ma non arrivando la pace, con il permesso di Propaganda Fide rientrano in Italia nel settembre 1788, passando da Budapest e Vienna. Arrivano in Italia nel settembre del 1788[47].
Dal 1788 al 1793 non ci sono passionisti in Bulgaria.
P. Francesco Ferreri tornerà in Bulgaria nel 1793.
P. Giacomo Sperandio invece non tornerà più. Svolgerà l’incarico di Superiore nel convento di Soriano e nella Casa Generalizia dei Santi Giovanni e Paolo a Roma, dove rimarrà a custodire il convento dopo la soppressione napoleonica degli istituti religiosi del 1810 e dove morirà il 24 gennaio 1811.


[1] Cfr. Relazione di mons. Dovanlia, risalente all’ottobre 1781, conservata in: ASPF, SC Bulgaria e Vallacchia, vol. 7, ff. 134-137.
[2] Bulgaro nato a Belene. Studiò a Roma presso il Collegio Urbano di Propaganda Fide; il 29 aprile 1796 fu nominato Vicario Apostolico di Sofia. Muore a Belene il 13 dicembre 1800 e qui viene sepolto.
[3] In AGCP è conservato un suo piccolo diario manoscritto. P. Rocchi, uomo di grande esperienza e zelo apostolico, dopo aver lavorato in Valacchia, Bulgaria e Transilvania, dal 1784 in poi sarà Prefetto della Missione di Moldova, nell’attuale Romania.
[4] Prefetto di Propaganda Fide dal 1780 al 1793.
[5] Cfr. Annali § 675, p. 301.
[6] Annali, § 707, p. 326.
[7] Cfr. Annali, § 736, p. 339.
[8] Cfr. Annali, § 684, p. 308.
[9] cfr. Annali, § 694, p. 316
[10] Cfr. Annali, § 736, p. 339.
[11] Cfr. Annali, § 1090, p. 464.
[12] Cfr. Annali, § 1098, p. 467.
[13]Giuseppe Garampi (1725-1792). Nato a Rimini, fu prefetto dell’Archivio Segreto Vaticano, Nunzio Apostolico in Polonia e Austria (cfr. Annali, § 495, p. 228). Il 26 gennaio 1767 è lui che benedice la cappella del nuovo Ospizio dei Passionisti in Roma, donato da Antonio Frattini (cfr. Annali, § 505, p. 231). Nel 1769 fu incaricato dal Papa di esaminare le Regole dei Passionisti (cfr. Annali, §§ 540-548, pp. 244-248). Fu vescovo di Montefiascone e Coneto. Creato cardinale nel concistoro del 14 febbraio 1785, il 4 aprile 1786 prende possesso come Titolare della Basilica dei Santi Giovanni e Paolo, nella quale è sepolto (cfr. Annali, §§ 1027-1028, pp. 439-440; Platea GP II, 63). Lo incontreremo spesso citato nelle lettere qui pubblicate.
[14] Annali, § 1108, p. 469.
[15] Annali, § 1123, p. 473.
[16] Annali, § 1130, p. 475.
[17] Annali, § 1147, p. 478.
[18] Annali, §§ 1150-1153, pp. 478-479.
[19] Annali, § 1156, p. 480.
[20] Annali, § 1173, p. 484; § 1180, p. 486.
[21] Annali, § 1204, p. 492.
[22] Annali, § 1207, p. 493.
[23] Annali, § 1220, p. 497.
[24] Cfr. Lettera di p. Francesco Ferreri del 14/10/1781; in essa racconta che l’unico bagaglio è l’abito che portano, dormono per terra, hanno solo una camicia di ricambio e una piccola somma di denaro ricevuta da Propaganda Fide. P. Rocchi, inviato da mons. Dovanlia a Bucarest per accogliere i nuovi arrivati, scrive: “Li trovai privi dei necessari Fermani, onde si vede che senza le debite e necessarie disposizioni si spediscono i poveri Ministri Apostolici in paesi barbari”; Cfr. Diario P. Fedele Rocchi, AGCP A 143, 1, f.17.
[25] La relazione del viaggio dei primi due missionari si trova pubblicata in: Annali della Congregazione della SS. Croce e Passione, Roma 1967, pp. 357-359. Ivi, pp. 369-375, è pubblicata pure la lettera dei due missionari del 14 aprile 1782. Altre lettere di questi due primi missionari sono pubblicate in: L. Miletich, Nouveaux documents sur l’histoire des Bulgares-pauliciens, Sofia 1905, pp. 88-108. La loro attività è poi raccontata nella Lettera di p. Carlo Romano del 10/08/1841, pubblicata in RSSP 32, pp. 49-67.
[26] Cfr. Lettera di p. Francesco Ferreri del 29/10/1781.
[27] Cfr. Lettera di p. Francesco Ferreri del 15/04/1782.
[28] Cfr. Lettera di p. Giacomo Sperandio dell’11/05/1782.
[29] Cfr. Lettera di p. Giacomo Sperandio del 22/05/1782.
[30] Cfr. Lettera di p. Giacomo Sperandio del 09/05/1783.
[31] Cfr. Lettera di p. Francesco Ferreri del 01/06/1782.
[32] Cfr. Lettera di p. Francesco Ferreri del 06/03/1783.
[33] Cfr. Lettera di p. Francesco Ferreri del 01/06/1782.
[34] Cfr. Lettera di p. Francesco Ferreri del 12/03/1786.
[35] Cfr. Lettera di p. Giacomo Sperandio del 08/12/1784.
[36] Cfr. Lettera di mons. Pavel Dovanlia in: SC, Bulgaria e Vallachia, vol. 7, f. 372.
[37] Cfr. Lettera di p. Giacomo Sperandio del 01/04/1787.
[38] Cfr. Lettera di p. Francesco Ferreri del 01/06/1782.
[39] Cfr. Lettera di p. Francesco Ferreri del 18/02/1784.
[40] Molto interessante è l’elenco e la descrizione di questi abusi contenuti nella Lettera di p. Matteo Baldini del 25 febbraio 1828, il quale appunto fa risalire questa opera educativa ai primi due missionari.
[41] Cfr. Lettera di p. Francesco Ferreri del 18/02/1784.
[42] Cfr. Lettera di mons. Pavel Dovanlia del 04/12/1783, in: SC, Bulgaria 1773-1797, v. 7, f. 153.
[43] Bulgaro, nativo di Trenciovitza, aveva studiato a Roma nel Collegio di Propaganda.
[44] Cfr. Lettera di mons. Pavel Dovanlia del 11/12/1786, in: SC, Bulgaria 1773-1797, v. 7, ff. 192-193.
[45] Cfr. Lettera di p. Filippo Squarcia in: L. Miletich, Les Bulgares-pauliciens, Sofia 1903, p. 326.
[46] Cfr. Lettera di p. Massimo Arduino del 10/08/1841.
[47] Cfr. Lettera di p. Francesco Ferreri del 16/04/1788; Lettera di p. Giacomo Sperandio del 24/04/1788; Lettera di p. Giacomo Sperandio del 08/09/1788.

Nessun commento:

Posta un commento

Mappa dei Passionisti in Bulgaria


Visualizza Missionari Passionisti in Bulgaria in una mappa di dimensioni maggiori